Добромир Банев за световния лирик, роден на 12 юли през 1904 година
Днес отбелязваме 117 години от рождението на Пабло Неруда. Неруда е поет, който всеки трябва да прочете. Меланхолията, която лъха от някои негови стихове, става лична и осезаема, а любовната му поезия превзема сърцата както на жените, така и на мъжете. Защото силните и точни думи на поета задоволяват всеки вкус, именно това ги прави вечни.
Бягайки от „френската мода“, латиноамериканският автор следва традициите на испанския изказ и традиции. Странно е, че избягвайки от „еврпоеизацията“ на литературата, неговите стихотворения звучат достатъчно разбираемо не само в Европа, а в целия свят, и това придава на уникалното му творчество актуалност, която го обрича на вечност. Той цени индианските си корени, но по уникален начин успява да въплъти тази отминала култура в цикъл от поеми, като ги направи разбираеми за обикновения читател. В това няма нищо чудно, тъй като и той като всеки поет черпи вдъхновение от елементите на самия живот – водата, земята, слънцето, но е силно запленен и от природата на самия човек.
Ранима душа, с интерес към безграничното разнообразие, той е обичал да събира миди и камъчета. Той е едно пораснало дете, с ясно изразено чувство за справедливост, смелост и човечност, затова мъдростта му се припознава от много други творци, а читателите не спират да му се възхищават.
„Често съм писал със зелено мастило, което е моят личен символ на мечтата и надеждата“, споделя поетът. До такава степен е бил подвластен на самия живот, че намира начин да изразява себе си чрез цвета на сътворението, защото зеленото е начало, вдъхновение, обещание.
Неруда е плодовит писател, чиито творби варират от чувствени любовни стихове до исторически епоси. Като поет за обикновения човек той вярва, че поезията трябва да улови човешкото състояние. В стихотворенията му има музика, която достига сърцето на читателя, без самият поет да е бил музикален в прекия смисъл. И това също е е част от неговия творчески гений.
ИЗ „СТО СОНЕТА ЗА ЛЮБОВТА“
Пабло Неруда
Превод от испански: Александър Муратов, Атанас Далчев
LVI.
Не те обичам аз, защото те обичам много,
от толкоз много обич обичта ми секва сякаш
и те очаквам аз, когато никак те не чакам,
и преминава моето сърце от студ във огън.
Обичам те, защото тебе аз обичам само,
и те боготворя, макар и да те ненавиждам;
като слепец да те обичам аз, без да те виждам,
това на мойта обич е мерилото голямо.
И може би на зимата сиянието бяло
със своите лъчи сърцето ми пронизва цяло
и ми открадва ключовете златни на покоя.
Във тая повест горестна умирам аз едничък
и ще умра от обич сам, защото те обичам,
защото те обичам с кръв и огън, обич моя.
Добромир Банев
ARTday.bg
