Днес Хиндо Касимов щеше да навърши 87
Именитият български актьор днес щеше да навърши 87 години. По този повод припомняме текст на дъщеря му – Мария Кисимова-Моасе, посветен на нейния обичен баща:
„Много исках само на него да приличам. По природа имах леко изгърбената фигура, с дясното рамо малко по-ниско от лявото. На нашите им отне сума ти пари и време за изправителна гимнастика, за да оправят кривината, която аз всъщност така си исках да си я имам – като неговата беше.
Като бях на девет години, не спрях да мрънкам, докато татко не ме заведе при шивача и шапкар на театъра, за да ми направи каскет като неговия. Направи ми го съвсем същия – кариран, многоъгълен, ама по-малък. Не можел да повярва, човекът, че едно дете на девет години може да има толкова голяма глава, та въпреки че сам взе мерките, свил малко от сантиметрите. В резултат на това каскетът ми седеше на върха на тиквата почти като кипа. Това обаче не ме отказа да го нося! Изработих си специална походка, при която държах главата си по-издигната от обикновено, малко надменно даже, погледнато отстрани.
И като неговия шлифер имах. Като тръгнехме заедно нанякъде така подобно облечени,
приличахме на някаква тъжно-смешна двойка от нямото кино.
Мисля, че и този дух носехме – нямаше нужда от думи, за да се разбираме и да сме заедно. А когато започна да има нужда от думи, нямаше време да си ги изговорим. Затова си приказвам сама вече трийсет и три години. И вярвам, че от другата страна, в тишината, той стои и ме слуша. С неизменната цигара, която проблясва в тъмното и шумната въздишка след това. И със смеха му, дрезгавия. И с онзи поглед на одобрение, заради който цял живот правя неща. Само за този поглед някъде над мен… Е, и няколко други тук, долу, ама той си знае – нали ми ги прати сам…
Докато сме живи и правим разни неща, предизвикваме някакви чувства у другите. Знаеш, че някой може би те обича. Знаеш, че наоколо има хора, които зад гърба ти ще кажат, че си пълно нищо. Знаеш, че често си дъвка в устата на разни човеци, които просто не те харесват. Знаеш, че някой ти вярва, друг ти приписва несъществуваща биография, трети откровено те мрази, четвърти ти се подиграва, пети те обижда, защото така… На фона на това ужасяващо море от предимно зли чувства обаче, знаеш, че има едни хора, които винаги, винаги, винаги ще те обичат много. Безкрайно. Безусловно. Защото те те знаят от първата ти клетка. Вярват в нейното съвършено разрастване и никога не подлагат на съмнение качествата ти. Вярват повече в теб, отколкото в себе си. Мама и татко.
Наскоро с едни приятели си говорехме кой как и къде иска да прекара старините си, ако ги доживеем. Споделих, че имам ужасен страх да не се разболея тежко и да не легна на ръцете на близките си, затова искам да съм близо до болница. Приятелите ми се учудиха много. Дори контрираха с аргумента, че те не биха могли да планират живота си с такава перспектива. Прави са, така трябва да е!
Но когато си загубил и двамата си родители, а първия – още на шестнайсетгодишна възраст,
смъртта завинаги застава в сянката ти и каквото и да правиш, те кара да й обръщаш внимание.
Да я поглеждаш с крайчето на окото и да си знаеш, че присъства там, за да ти напомня, че всичко тук е крайно и че смисълът на живота ти трябва да е отвъд това, което остава тук като нещо временно. Щастливи са моите приятели, чиито родители все още са живи и здрави! И аз преживявам щастието от това вашите да са край теб, когато и ти си възрастен, благодарение на тях, на ТЕХНИТЕ. Благодаря от сърце за тази възможност! Това е най-голямата опора на света, да знаете.
Мама и татко да ти кажат, че си голяма работа.
А те винаги го казват, нищо, че може и да не го изричат. С всеки буркан зимнина, дето ти го тикат в ръцете, го казват. С всяко радостно телефонно обаждане. Дори с укорите и леко двусмислените реплики относно състоянието на живота ти, пак това казват. Че си най-страхотното дете на света. Че си най-прекрасният голям човек. Че си добър, умен, талантлив, неповторим, забавен, мъдър.
Днес, ако беше до мен, татко щеше да ми каже точно това. Аз си знам, че няма да е пълна истина, ама толкова би ми било хубаво да го чуя от него, с неговия глас! Само ей така да ми каже „страхотна си, тате!“ и аз наистина ще стана страхотна. Той вярва в мен, а аз не мога да го разочаровам. То и затова се пъна дотук, де – един ден там горе, на облака, като пристигна и аз, да ми каже „Браво, мойто момиче! Браво, шупишник!“
Пък после ще изпием по една ракия като големи хора.
Извинете за дългото слово, ама говори ми се! И ми се пише. Днес за един от най-скъпите хора в моя живот – баща ми.
На този ден щеше да стане на осемдесет и седем години.
Остана моят татко на петдесет и една. А аз – неговото момиче на шестнайсет. Няма ден, в който да не съм се сещала за него, да не съм говорила нещо за него, да не ми е излизал пред очите.
Днес все повече приличам на него физически. Нямам нужда от каскет и шлифер. Нося баща си в сърцето си, във всяка клетка от тялото си, в паметта, която поддържам като декемврийско огнище. Храня детайлите от тези спомени все едно са злояди деца. Угаждам им, препирам ги от време на време, приласкавам ги. Нужно ми е. Защото каквото и да става, аз си оставам на татко момичето. Пък да си на този татко момичето, е голяма отговорност.
И голяма, голяма любов.
Светла ти памет, татко! Поддържам огъня, нали знаеш?!…“
ARTday.bg
