Именитият режисьор умира на днешния ден през 1986 година
Критиците го причисляват към гениалните творци на 7-то изкуство наравно с Ингмар Бергман, Микеланджело Антониони и Федерико Фелини. Сред най-значимите му филми са „Иваново детство“ (1962), „Андрей Рубльов“ (1969), „Соларис“ (1972), „Сталкер“ (1979) и „Жертвоприношение“ (1986), който получава награда БАФТА през 1988-ма.
Представяме ви извадки от статията „Изповедта на Андрей Тарковски“ излязла през 1984 г. в брой 42-ри на „Континент“ с автор Александър Гершкович (Бостън, САЩ):
Животът е толкова труден, че понякога чак ти дожалява, че си се родил. А друг път те дарява с удивителни неща, заради които и си струва да живееш. Така че въпросът за щастието не ме занимава. Даже ми се струва че такъв въпрос въобще не съществува.
Детството определя целия живот на човека, особено ако е свързан с изкуство, с изследване на вътрешни и психологически проблеми. Още Анна Андреевна Ахматова споменава за значението на детството, онова детство, което зарежда цялото й творчество. Аз живеех с мама, баба и сестра ми – това беше цялото ни семейство. На практика израснах в семейство без мъже. Възпитаваше ме майка ми. Може би това е белязало по някакъв начин характера ми.
Детството винаги е прекрасно. За детството не може да се каже нищо лошо, понеже и най-трудното детство в спомените ни остава като най-щастливото време в нашия живот. Като си спомня за детството, си спомням за времето, когато животът бе още пред мен, когато се чувствах безсмъртен и всичко ми изглеждаше възможно. Понякога се чувствам изгубен, като се замисля, че детството си е отишло безвъзвратно… Всъщност не знам отишло ли си е или е останало в мен? По-скоро си е отишло детското усещане, а самото детство – едва ли… Мисля, че то се е съхранило като основа и възможност за творчество. Тоест всичко, което ме тласка към творчество, мисля, че е складирано в детството. Ако то беше забравено, щях да съм безплоден…
Заснемането на всеки филм за мен беше избор, жизнено важно решение. Знам много художници, които успяват да разграничат собствения си живот от филмите, които правят. Тоест, в живота те постъпват по един начин, а във филмите си говорят другояче, проповядват други идеи, изразяват различни мисли. В известен смисъл съвестта им влиза в противоречие с мислите, които изразяват във филмите си. За мен киното не е професия, то е моят живот и всеки филм за мен е постъпка.
Смятам, че всички големи режисьори, останали в историята на киното като автори, са поети. Има такава закономерност, според мен: авторското кино е кино на поети и всички истински режисьори, съвременни режисьори, са поети. Какво означава поети на киното ли? Това са режисьори, които притежават свой собствен свят и които се опитват да пресъздадат вътрешния си свят като го откриват в заобикалящата ги действителност, в живия живот. Именно това кино наричаме авторско, поетично кино.
Изкуството служи на човека, за да се възвиси и издигне духовно над самия себе си, да използва това, което наричаме духовна воля.
Децата и животните са невинни. Децата – още невинни, а животните – просто невинни. Те не могат да лъжат, искрени са по природа, по своята същност. А човекът именно поради това, че е способен да избира между добро и зло, постепенно се приучава да лъже, въобразявайки си, че така ще му бъде по-лесно в живота. По-лесно е да се сдобиеш с лични блага по пътя на дипломацията, а често и благодарение на откровена лъжа. Затова ми се струва, че децата и животните са много по-близо до истината – затова ги харесвам повече.
Струва ми се, че това, което е достъпно за стария човек като възприятие за света, търпимост и опит, е недостъпно за младия. И в този смисъл старостта има своите незаменими достойнства, които човек е неспособен да изпита на младини. Дали ме плаши смъртта? По моему, смъртта въобще не съществува. Съществува само някакъв мъчителен акт, под формата на страдание. Когато мисля за смъртта, мисля за физическите страдания, а не за смъртта като такава. Смъртта, според мен, просто не съществува.
ARTday.bg
