Актрисата получава наградата за цялостен принос
Цветана Манева получава „Аскеер“ за цялостен принос към театралното изкуство, съобщиха от фондация „А`Аскеер“.
Призът си голямата актриса ще получи на церемония в Театър „Българска армия“, която ще се състои на 24 май.
Цветана Манева беше председател на Съюза на артистите в България от 1986 до 1989 г. Почетен професор на Нов български университет (2003). Народен представител в българския парламент от 1976 до 1990 г.
Родена е на 30 януари 1944 г. в семейството на известния пловдивски драматичен актьор Георги Манев. През 1966 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на професор Моис Бениеш.
Дебютира в ролята на Еболи („Дон Карлос“ – Фр. Шилер) (1967) в Пловдивския драматичен театър, където играе до 1979 г., когато се присъединява към трупата на Театър „Сълза и смях“ (1979 – 1991) и в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив, Драматичен театър „Невена Коканова“ в Ямбол и Общински драматичен театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград (1992 – 1993) и ТР „Сфумато“ (1993 – 1999). Играе в постановките на Театър 199: „Спорни сцени’81“ от Едвард Радзински, „Смъртта и момичето“ от Ариел Дорфман, „Монолози за вагината“ от Ева Енслър, „…И човекът стана жива душа“ от Дейвид Хеър, „КОКО“ от Саня Домазет, „Хората от Оз“ от Яна Борисова. Участва още в театър „Сфумато“ и Младежки театър „Николай Бинев“.
Преподавател по актьорско майсторство в Първо частно театрално училище „Любен Гройс“. Член на британското Шекспирово дружество. Художествен директор на театралното издание на международния фестивал „Варненско лято“.
Има над 300 роли в киното и в театъра.
Цветана Манева от първо лице:
Прагматизмът доведе до цинизъм, до бруталност, до арогантност, до високомерие, до лъжи…
Духовността се убива от липсата на човеколюбие.
Когато стремежът на едно съществувание е оцеляването, то не е живеене.
Никой не си дава сметка, но лъжата и бруталността раждат агресия. Минавайки преди това през целия практицизъм, заради който се използва лъжата и измамата. И настървява амбициите. Стига се до чудовищни неща. Най-страшното е, как да го кажа, много лесно се стига до цинизъм. Никой не счита, това е страшно нещо. Но практицизма, дори личният ти практицизъм за живеене като имането, да имаш нещо, това е цинично спрямо собствената ти душевност, така си мисля аз. Можеш да направиш нещо друго, можеш да отидеш на пътешествие, а не да си смениш автомобила. За това казвам, че е цинично. Практицизмът води до цинизъм.
Някаква лакомия за живеене има, което не е живот, а мимикрия.
Склонна съм да приема страданието, да не се моля за себе си, да настоявам за обич, за връзка, за мечта. Защото това ще се превърне в агония, а в нея има нещо злощастно. Страданието звучи величествено. Болката като мине първото усещане е на щастие.
За мен няма нищо по-обидно от това да те съжаляват.
Случвало ми се е да се възраждам почти от пепелта. Чувствала съм се смазана до дъна – обидена, без вяра, изпълнена с горчивина. Винаги обаче ме намираха думите: „Не свивай веждите! Гневът е грях.“
Животът не е физическо измерение, а духовно.
Както лекарят премахва физическата болка, така изкуството облекчава душевните страдания.
Аз съм много внимателна с мечтите вече. Пътят да мечтата е важен, но осъществяването, постигането на мечтата според мен не е най-щастливият миг. Имам чувството, че с всяка осъществена мечта все повече обеднявам.
За мен провал е когато не съм си свършила работата. Тогава считам, че съм се провалила. Че не съм постигнала това, което съм искала. Не че съм се вкопчила и искам да е непременно успех. Аз съм много взискателна и критична към себе си. Винаги откривам, че не съм оценила нещо по пътя, докато съм си вършила работата. И това е, че прекалено съм мислила за крайната цел. И съм пропускала това, което се е случвало по пътя. Така че за мен провала е нещо полезно.
Страхът за мен е някакво субективно усещане или оценяване на конкретни обстоятелства. От лоши хора много се страхувам. От подли, от лицемерни хора. Човешкото предателство ми е голямата болка, основният ми недостатък или грешка в живота, е да вярвам на хора, които не са заслужавали това. Влече ме да вярвам на хората. Професията ме накара да бъда по-концентрирана, когато общувам с хората. И да не се уповавам само на казаното от тях, а да гледам очите, мимиката, жестовете.
Небрежно свършената работа, спекулативното и евтино общуване със зрителя, да го поласкаеш, да го погъделичкаш, да го разсмееш, е евтино, недостойно. Смятам актьорската професия за много достойна. Трябва да си много предан. Получават се нещата тогава, когато си отдаден много. Много отдаден. Но не давай всичко на 100. Никой на иска на 100. Дай това, което трябва. Най-важното нещо в изкуството е мярката. Така че “на 100 процента” не винаги върши работа.
Много неща ми се случиха. И предателства, и назидателни акции, и свързани със смяна на системата, списъци по театрите. Въобще всичко. Болезнено е, не се чувствам обидена. Но усещането за самота. Изведнъж телефонът спира да звъни. Никой не се обажда. Пусто. Става пусто. И тогава си казваш – значи те са били с мен, само защото мога да им бъда полезна понякога. За каквото и да е. За нещо практично. Това ме засегна ужасно, засегна достойнството ми.
Чудо е това, във всичките объркани времена и в този толкова притеснителен свят, който става все по-жесток и по-лош, влизат хората в театъра, дават пари, немалко пари, съотнесени към цялото ни положение в държавата. И дават два часа от живота си, за да те гледат. За мен това е адски отговорно. Страшно е. Задължава ме.
Най-хубавата българска дума за мен е нежност. Н-е-ж-н-о-с-т. Защото винаги ми се иска винаги около мен да има нежност и добри приятели. Но и друго, мисля, че най-хубавата, ох, любов е най-хубавата дума.
Във всички ситуации на любовното чувство и на неговото развитие, първо треперенето, тревогата по-точно, не физическата болка, тревогата докога ще трае това. Първо това ли е. После докога ще продължи. Докога ще трае. Такива съмнения. Ужасът и болката от това да не бъдеш изоставен, което е тъжно. Накърнява. Но важното е човек да бъде доволен от това, че обича, че е влюбен. Че носи в себе си това чувство любов. Не е сделка. Не може непрекъснато да искаш и от другата страна. Щастието е тогава, когато ти обичаш. Когато усетиш това у себе си, че обичаш.
Имането не ми е страст. Нямам увлечение по коли, не обичам да карам. Мисля, че – за жалост – непривично за артистка, аз се оказах не достатъчно суетна. Имането е свързано доста със суета.
Вярвам във възмездието и живея така, че да не го предизвикам.
Не съм привърженик на тезата Това не зависи от мен. Зависи! От всички нас! От абсолютно всички! Държавата – това сме всички ние.
Аз съм човек, който обича да напуска лимита си, защото никой не знае колко и какво може. За да разбере, трябва да опита. Това е моето движение – че се опитвам.
Искам всеки, който общува с мен да се чувства свободен. Така и аз ще съм по-спокойна. Без мен може. Без всеки може.
Винаги можеш да започнеш наново. Резултатът от нашата демокрация е, че поне винаги имаш избор. Това всеки го има.
Какво повече му трябва на човек от това да знае, че е необходим. Та това осмисля цял живот! Аз поне винаги държа да се чувствам необходима.
Справяне, преборване, смирение, търпение, последователност. Знам коя съм. Щеше да е нелепо, ако на тези години се питам коя съм.
Снимки: Личен архив
ARTday.bg
