Маргарита Петкова за юли
Защото нощите му са къси и все не му достига време да се разходи край тъмния плясък на вълните, да се пошляе по изстиналия пясък с топлите си стъпки, да си набере букет от едри звезди и техните отражения в морето, да послуша музиката, идваща от крайбрежния бар, да вдиша упойващия мирис на водорасли, мента и мастика, да поплува по лунната пътека, ненаситно нещо е лятото. Прилича на любопитно хлапе, което иска всичко наведнъж. Сладолед и студена бира, разходка с лодка и пясъчни замъци на ръба на прибоя, герданче от раковини и сламена шапка със синя (непременно синя!) панделка, водно колело, варена млечна царевица, хавлия с делфини, обелен нос, пясък в банските, солена вода в гърлото, писъци от възторг, когато се гмуркаш под надвисналата вълна, морето, по възможност цялото, по невъзможност – поне половината. До хоризонта. О, разбира се, че лятото не е само морско. Лятото е лято дори на Антарктида, но ние някак изначално го свързваме с ах, морето!, та тези, дето живеем не на крайбрежието, все натам ни тегли. И все гледаме да си откраднем някой и друг ден за дългите дни и кратките нощи с мирис на сол и пържен сафрид. Романтика, закодирана в кръвта ни, която също е солена. Очакване за лятна любов – внезапна или живееща от години под покрива ни, на който не кацат гларуси. Да, бе, всичко е любов, все до нея опираме. Дали е само авантюра под плажния чадър или педневни изпепеляващи страсти под луната в една от нейните четвърти, дали е просто копнеж или сладостна уталоженост, флирт, закачка, въздишка, стон, все е нещо, което оставя спомен за кратките дни и дългите нощи на другите сезони. И те топли. И те вика отново към онова ъгълче от пространството, където се е случило, и дебне за продължение или за нова тръпка, и те парва вляво, когато случайно отвориш кутията с летните сандали, мернеш в шкафа ъгъла на плажната хавлия, оная с делфините, протегнеш ръка да изхвърлиш шапката с избелялата синя панделка и… сърце не ти дава. Романтика. Романтика, романтика, ама колкото и да си прагматичен, защото животът изобщо не е мълчание под звездите и шумолене на нощен бриз в дюните, пулсът ти стръмно подскача нагоре с високата амплитуда на приливна вълна. Сгушен в яката на зимното си палто, усещаш тънкия мирис на сол и пържен сафрид. По кожата ти преминават тръпки не от мъгливия студ наоколо, а на жарещото слънце и рамото, блъснало те в претъпкания автобус, те тласва стремглаво към смуглото рамо, на което лятото заспива призори. „Събирай слънце”, викаше баба ми, а аз се хилех като как да го събирам, то си е на небето, не е заровено в пясъка на плажа. А съм го събирала. С кожата си, с очите си, с изсветлелите връхчета на косите си, с пръстите, през които се е изнизвал пясъкът, миг по миг – както изтича животът ни. Капка по капка лятото налива в нас своето, по бредбъровски, вино от глухарчета, своя мед от прашните натежали смокини, своя любовен еликсир от горчиви морски треви, препълва крехкия съсъд на сърцата ни и винаги можем да си близнем от там малко сладост, когато битието ни поднася поредния кисел плод. Ох, лятото няма нужда от обяснения и анализи, още по-малко от хвалебствени дитирамби и превъзнасяния. Лятото е сезон. Но лятото е и състояние. Тържество на духа и тялото. Строго индивидуално е – някои предпочитат снежните дни и дългите ледени нощи, когато светът е тих, строг и чист. Лятото е шумно, голо, вакханално и нахално, ако щете. Пищно и щедро. Самоубийствено раздаващо се като краткотрайната морска пяна. И като нея възкръсващо с поредната вълна. Моето лято тежи върху рамото ми, след като сме си легнали призори. Косата му е още влажна, дъхът му е ментов и равен, а ръката му машинално придърпва чаршафа, за да ме завие в утринния хлад, идващ от морето зад прозореца. И аз се унасям в прегръдката му.
Маргарита Петкова
Снимка: Studio Radina Photography
ARTday.bg
