Маргарита Петкова за сроковете на любовта
Като те пресрещне, веднага те връхлита, без да те остави ни да смяташ и пресмяташ, ни да търсиш или даваш обяснения. Даже да мислиш не те изчаква. То и на тебе не ти е до мислене. Сърцето е мускул – подскача, замира, тупка бързо-бързо или притихва в миг на блаженство. Онзи миг, дето всички искаме да продължи вечно. И даже си вярваме, че ще го спрем и ще останем завинаги в него. Всеки път си вярваме. То ако я нямаше тази сляпа вяра, нямаше и любовта да я има. Много съм спорила през годините, че всяка любов е първа и единствена. И даже ти се струва, че е последна, край, след нея нищо няма да има, теб няма те има, какво остава за света. Докато довтаса следващата. Пак така изневиделица, между потъналите ти гемии вейне чисто бяло платно и те понесе. И забравяш не само миналото, а името си, и рождената си дата, и всички отломки от живота си, покрай които плаваш, ама ги мислиш за слънчеви зайчета и изумрудени отблясъци от стародавни пиратски съкровища. Не, изобщо не трае любовта – бързорека е, сладкодумна е, изобилно красноречива в беглите погледи, в кратките докосвания, в дългите обятия. Къде ти ще си трае! Крещи пред всички и всичко, че ей ме на, тук съм, няма нито да се крия, нито ще се скриете от мен. Това да не ти е игра на жмичка, нищо, че обикновено жумим като невидели и не виждаме нищо, освен това, което искаме да видим. Разните подробности, разните сигнали, разните знаци изобщо не са в полезрението ни. Виждаме само каквото ни изнася. Ако не беше така, просто нямаше двама с двама души да се запят томително в очите и да чертаят планове за розово бъдеще, подпрели с ръка бузата си на фона на сребърната лунна светлина или допрели лакти на масата между две чаши вино и романтична свещ за разкош. Нямаше да хвърчим десет сантиметри над кривите плочници, над боклучивите алеи, над калните улици, над света наоколо, за когото забравяме, че съществува такъв, какъвто е. Любовта няма срок за годност. Няма гаранция, защото не издават касова бележка. Там се плаща с любов, с трепети, със сълзи и със смях, с нерви и с възторзи, със себе си и без остатък. По принцип е вечна, докато не свърши. Формулата на Бегбеде, че три години са срока, в който една любов възниква, развива се и свършва, е само литературно произведение. Научните тези за кризите в любовта на третата, седмата и дванайстата година са теория, непотвърдена от практиката. Просто това е ефектът на наслагването – прочиташ и се удряш по челото „Ей, ама да, бе, на третата година нещата започнаха да се прецакват, на седмата вече не беше същото като в началото (все едно може да е същото), а пък се разделихме още на единйастата, добре че си спестихме най-голямата криза. Общо взето това са си глупости на търкалета. Чувствата естествено се уталожват, трансформират се и или продължават развитието си по новите коловози, или свършват в шеста глуха. Закономерно. Ама не, не ви отчайвам, вярвайте си в каквато искате трайност на любовта, дето ви се е случила – от три месеца през три години до цялата вечност, която ви е отредил живота, няма лошо. Дори когато смъртта ви раздели, любовта може да остане още по-жива и по-силна у този, който продължава да живее със спомена за нея. Всеки от нас всъщност живее със спомена за поне една минала любов и сравнява следващите, ама еталони в тази материя е вредно да се създават. Както и кумири. Любовта кумири изобщо не трае. Алергия има към тях. Нали помните – всяка е първа, единствена и последна. И когато ви се случи, просто я живейте и си трайте.
Маргарита Петкова
Заглавна снимка: © Studio Radina Photography
ARTday.bg
