Маргарита Петкова за морето на живота
То си мисли, горкото, че е хванало Господ за шлифера, щото е в началото на двайсетака, морето му е до колене и всичко, що хвърчи, се яде. Ние това сме го живяли. И, слава Богу, преживяли. Изгазили сме си плиткото на битието, поизкаляли сме си токчетата и коленете, цопвали сме по задни части и сме се изправяли сконфузено, обаче сме се научили да избягваме примамливите лъскави отблясъци на слънчевите лъчи върху едва прикритите подвижни пясъци и да се пазим от красивите шапки на медузите над стръвните им пипала, дето като те ожарят… Абе, хем боли, хем сърби, пък ти се правиш, че ти е драго. Уроците не свършват с последния училищен звънец, след него започват. И почти никога няма поправителна сесия. Просто продължаваш с една обица на ухото в повече. Не е изключено да замязаш на коледна елхичка, обаче е полезно. Научаваш се да внимаваш. Не че можеш да избегнеш мъртвите вълнения и корабокрушенията, просто заобикаляш примамливите островчета на всичко ми се полага, помпозните яхти, порещи простора, защото съм велика, сияйните хоризонти към няма друга като мен и сега ще ви покажа коя съм. И още сто неща от този сорт. Научаваш се, защото в един момент ти писва все да си чупиш главата. И илюзиите. Аз ли? Колко пъти съм я трошила тая моя чутура… Признавам си, никога не съм драпала да се правя на дръж ми шапката. На двайсет години светът е твой по право. Твоето право. После разбираш, че то всъщност е криво. Строго индивидуалното ти криво, което все се опитваш да изправиш, за да държиш верния курс. Как го разбираш ли? По трудния начин. Седнало е сега това нахакано новоизлюпено покорителче на света срещу мене и ми се хили, пърхащо с изкуствените си мигли, аре, бе, бабче, ти какво разбираш от живота! Живо да го ожалиш. Реално погледнато, не разбирам кой знае колко. Но в сравнение с него, съм енциклопедия на теория и майстор седми разряд на практика. А от мен колко по-знаещи и по-можещи има, да не отварям дума. То няма да ме разбере, това мило момиче с голо пъпче и татуировка на едно скришно място. То дори и не подозира, че имам подобна татуировка на същото място. От около 30 години преди неговата. Какво да седна да му обяснявам, че съм я направила в едно студио на френската Ривиера, след една безумна нощ с планини от торти и реки от шампанско (това е заглавие на разказ!) и нито за миг не съм съжалила. Не защото е било модерно, а защото беше като вричане, като таен обет до живот. Ама да му влизам в обяснителен режим – забрави. То, милото, даже не е и чувало за каскаден оргазъм, камо ли да го е изпитвало, дай Боже, да достигне някой ден до него. Това не са неприлични теми, моля-моля! Айде да не се правим на по моралисти от възрастните дами на пейката пред блока, дето ако си отворят устата какви са ги вършили на млади години… Нормално е всяко поколение да си мисли, че открива Америка. Тя си е съществувала и преди да я открият официално, без рязане на ленти. И колелото е съществувало. И топлата вода. И светът, дето както и да се фръцкаш и нагласяш, винаги е бил тук преди когото и да било. Даже преди мен, маце! С хумор, незлоблив и неироничен, го казвам. Защото няма начин да не се научиш. Радвам ти се на милото нахалство, мъничко ми е жал като знам как животът ще ти натрие нослето, но друг начин няма. Това не са бабини деветини, дечко. Питай баба си. Може и да ти покаже татуировката си на скришното място или да те открехне на някое и друго женско тайнство, за което дядо ти даже и не подозира. Или пък… уау! Тази вълна май те плесна бая силничко, ставай, измий се от пясъка и се учи да плуваш в дълбокото. На плиткото и баба знае.
Маргарита Петкова
ARTday.bg
