Интервю на Ирина Канушева
Толкова разнообразни са талантите ви с Пенко (брат на Сотир), във всякакви посоки – правите комикси, филми, илюстрации, плакати, реклами, книги… Главно ти ли пишеш текстовете?
Над фабулите и сюжетите работим заедно с Пенко, после аз ги пиша на чисто. Да, общо взето, аз пиша.
Кога започна да пишеш?
Когато рисувах комикси за списание „Дъга“ през 80-те години, адаптирах и пишех сценария на поредицата „Билбо Бегинс или дотам и обратно“. Първото завършено нещо, което написах, беше сценария на филма „Магьосници“ през 1997 г.
Илюстрация към „Чиракът-магьосник“ на Гьоте, издателство Лист
И после детските книги?
През същата деветдесет и седма година Пенко написа и нарисува един комикс по Киплинг – „Маугли“, който издадохме сами. Към детските книги се върнахме около 2015 г. Пенко илюстрира повечето ни книги, а аз ги пиша, но има и такива, които са си чисто мои – и илюстрациите, и текстът. За книгата „Как Лора се научи да брои до десет“ дори получих награда за детска книга от литературен клуб „Перото“.
Не само. Видях, че имаш и други награди. Направи ми впечатление, че книгите ти са написани на много добър език, разбираеми са, ясни, четат се лесно. Мисълта не се блъска в сложни думи и изрази. А пък в същото време много точно си провеждаш идеята.
Книгите за деца не са замислени с идеята, че са за деца, просто такива се получават. Обикновено историите, които не можем да направим на филми, т.е. нямаме време, или възможности, или пари – ги правим на книги. Когато се появи една история, хубаво е да получи някаква форма.
Дали може да се каже, че комиксът е вид статичен филм?
Комиксът е вид литература, но доколкото е синтетично изкуство, има общо с киното, защото все пак има разкадровка, последователност на кадрите. В същото време трябва да се има предвид, че комиксът се възприема като цяло. Когато разгърнеш книгата, виждаш всички кадри на разтвора – илюстрации и текстове едновременно, а не кадър по кадър. Те трябва да се хармонизират, да си контактуват, да се съобщават помежду си. И като информация, и като композиция.
Не е проста работа.
Не. Затова има по-малко хубави комикси, отколкото хубави книги.
А има ли интерес сега към комиксите и децата ли са единствената аудитория за тях?
По света децата са може би една пета от публиката на комиксите. В страните с традиция възрастните повече четат комикси, напоследък все по-популярен става графичният роман. Понякога това е много сериозна литература.
Стават и на филми.
На филми стават по-често комиксите на Марвел. Но има и други. Филмът „Тамара Дрю“ например е за група писатели, които са в къща в провинцията на нещо като творческа командировка и в съседна къща се настанява млада девойка. Изключително сериозен и много добре разработен психологически сюжет, който, за мое изумление, се оказа базиран на комикс. Чудесен филм! Та комиксът е сериозна и много трудна литература, защото изисква наличието на много компоненти – добра история, добри диалози, добър автор на илюстрациите. Малко са хубавите книги от този вид, но все пак ги има, и са на много високо ниво. Комиксът е специфичен вид литература и за да се получи, трябва да се комбинират много умения и талант, които трудно се озовават на едно място.
Преди дванайсет години няколко художници от сп. „Дъга“, с които си останахме приятели през годините, се събрахме с идеята да подбутнем интереса към комикса в родината ни. Той беше абсолютно замрял по това време. Направихме няколко албума, от които най-любопитна е поредицата „Аракел“, както и няколко много големи международни изложби на комикса в залите на „Шипка“ 6. През годините в тези изложби са участвали стотици автори от всички континенти. Мисля, че успяхме да раздвижим интереса към този вид литература и вече много издателства издават комикси. Няколко от тези издания имат дори национални награди за детска литература.
Значи са все пак насочени към деца!
В България това е традиция. Както презумпцията, че анимационното кино е за деца, така и за комиксите. Но това не е така.
Издават се и графични романи на интересни автори, които изобщо не са детски и са много сериозни. В България вече има издателства, които са профилирани в издаването на комикси. И почти всички други издателства нямат нищо против да издадат комикс. Любопитното е, че това е много скъпо занимание, и далеч не е печелившо.
А защо тогава нямат нищо против да ги издават?
Защото е интересно, просто е различен начин на изява, различна литература. Важно е и е въпрос на престиж. Почти никое от големите издателства, които издават детска литература, не печели от нея. Говоря за оригинални книги, не за преводни, с готови илюстрации. В най-добрия случай са на нула. Да се издаде комикс и да се спечели от него граничи с абсурд.
Концептуална рисунка за анимационния филм „Виола“
Да си аниматор, или да си илюстратор е по-добре?
Ако имаш работа, по-добре е да си аниматор, защото ти плащат редовно. Ако си илюстратор, си на свободна практика…
Вие сте едни от най-точните и коректни продуценти, с които работим без проблеми. Мога да го кажа – вече почти трийсет години съм във Филмовия център. Никога не сме имали проблеми с вас – нито със срокове, нито с плащания… На какво се дължи това – на характер, или парите са ви достатъчно, или друго?
Парите, както знаем, са малко и не достигат, но това е мантра, която няма нужда да припомняме. Стараем се да планираме добре процесите. И вършим повечко работа. Нашата цел не е да спечелим, а да направим филм. Това за нас е по-важно.
Прочетох в едно интервю, че успявате да си правите филмите, защото не си плащате хонорари.
На практика е така.
Е, как живеете?
Като казвам, че не си плащаме, не значи, че не си плащаме въобще. Просто не си плащаме достатъчно за работата, която вършим. Всъщност се справяме, защото вършим много неща. Което не знаем как се прави, сядаме и се научаваме.
Вие сте разностранно надарени личности – рисувате, пишете, снимате филми, продуцирате…
Ами, то едното си върви покрай другото. Уди Алън е казал, че един човек, ако пише по три часа на ден, става продуктивен писател. Всъщност, ние работим всеки ден. Но не повече от пет часа. Е, през останалото време разговаряме, мислим, планираме…
Отстрани изглежда, че за вас това е някакъв вид удоволствие, не тегоба.
Като казвам, че работим, то значи, че работим върху проблемите, които имаме да решаваме. Но, разбира се, не е тегоба.
Това личи и в книгите, които пишеш, и във филмите, и в предаванията. Изумих се, като видях, че имате 250 серии на тв предаването „Приказки за физиката и астрономията“…
То е сериал, не е предаване, това са серии с герои, със сюжет… Написани са пълноценни сценарии. За „астрономията“ съм написал около сто сценария по 30-40 страници.
Добре, ама е свързано с наука, с неща, които трябва да знаеш.
Е, сядаш, четеш, подготвяш се. Нивото е много популярно, разбираемо е за всички. Правехме половинчасов епизод всяка седмица, но си бяхме разделили работата – аз пишех за астрономия, Мария (Николова) пишеше за физика (тя режисираше сериала, аз и Пенко бяхме продуценти). Мария има инженерно образование, баща ѝ и майка ѝ са физици и разбира материята. Аз пишех за астрономия, която е по-популярна. Няма нужда човек да е астроном, за да разбере нещата, които трябва да се разкажат. Всеки от нас пишеше по два сценария на месец, което опростява работата. В продължение на осем години пишех по два сценария на месец. Като знаеш, че след две седмици ти трябва текст от четирийсет страници (и то не просто текст, а сюжет, герои, диалози) трябва да се научиш да се съсредоточаваш… Това силно дисциплинира и носи много ползи. Например пишеш диалог и след седмица е заснет и монтиран. Веднага виждаш какво се е получило. Следващата седмица можеш да го напишеш по друг начин, да експериментираш. В други условия трудно можеш да напишеш нещо и след няколко дни да го видиш вече изиграно, заснето и монтирано. Сега вече мога, когато се налага, да седна, да се съсредоточа и да пиша. Но пък от друга страна телевизията абсолютно те замайва, когато правиш неща за нея дълго време. Затова ние спряхме след осем години и беше хубав момент на вътрешно облекчение. Но си изигра ролята.
А кога имаш време да четеш? Знам, че много четеш, гледаш много филми, много идеи ти идват оттам.
Да, чета, ама това ми е инстинкт.
Изглежда си имал добър учител по литература.
Няколко добри учители, да. Но то не е до учителите по литература, това си идва от традиция в семейството. Общата ни библиотека с Пенко е около 5 000 тома. Чудим се какво да ги правим. Не е само у нас, държим ги в три отделни къщи.
Кадър от анимационния филм „Флорентинска нощ“
Имаш ли любими автори или филми, анимационни или не?
Имам, но не бих могъл да кажа заглавия.
Или някой писател да е много твой.
Не бих казал. Те са толкова разнообразни. Например сега харесвам европейска литература от XVIII в. – Якоб Гримелсхаузен с „Приключението на Симплицимус“, или Тобаяс Смолет с неговите „Приключенията на Родерик Рандъм“ и „Пътешествието на Хъмфри Клинкър“. Или от началото на XIX в. – „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Ян Потоцки. Първо гледах филма на Войцех Йежи Хас от 1965 г., който навремето ми направи силно впечатление. Трудно е да се каже кое ти е любимо, във всяко нещо може да се намери по нещо интересно.
Забележително е, че вършите повечето неща заедно с брат ти Пенко.
Нормално, работим двамата и това ни помага. Много добър коректив е – аз като напиша нещо, веднага му го пращам и той ми го връща със забележки в червено. И обратно. Той, понеже повече рисува, праща ми рисунки и аз си казвам мнението, разговаряме. Този непрекъснат диалог много помага. Имаме си доверие на преценката, заедно сме израсли, вкусовете ни са се оформили заедно.
Има ли други хора, до които се допитваш?
Има много други хора. Ние работим с един кръг от приятели, който ни е непрекъснат коректив. Каквото и да напиша, го пращам поне на 5-6 човека да го прочетат и да ми върнат някаква информация, ако ще и да ми поправят правописните грешки.
Книгите за Никодим са малко по-особени… „Обикновени разговори“ (2016) и „Никодиме, това ли е вселената“ (2023).
Те са писани наобратно – първо са илюстрациите, след това е текстът. Пенко рисуваше илюстрации с козата и чобанина и ги пускаше в интернет. Постепенно героят му стана популярен. Дори непознати хора на улицата го спираха да го питат какво става с Никодим. На него в един момент му омръзна и направи рисунка, в която Никодим беше умрял, нарисувал беше гроба му и отгоре козата. Надигна се вълна от протести, хората казваха, че Никодим не може да умре. Тогава решихме да напишем диалозите и да направим книга. Тук разделението е много отчетливо – илюстрациите са негови, диалозите са мои.
Те са и смешни. Някои от тях са много смешни.
Ами героите са комични – чобанин и коза, които си разговарят, е абсурдна ситуация.
Но разговарят по големите въпроси на вселената.
Според мен, го правят по един такъв мъничък начин.
Кадър от анимационния филм на Мария Николова „Луцифер“
Забавлявате се, докато вършите различни неща! Как изобщо успявате да работите и да живеете сякаш в някаква затворена среда, хармонична, която няма нищо общо с агресията навън, с грозотата, с конфликтите.
Агресията и грозотата не са чак толкова много и не са чак толкова важни. Според мен, те се преекспонират, защото дразнят. Всъщност животът е доста хубав. И е много по-хубав, отколкото преди трийсет или преди четирийсет години. Няма какво да се лъжем. Може всякакви работи да се говорят, но имаме повече, възможностите ни са повече. Да кажем, аз, като завършвах Художествената академия, къде би ми хрумнало, че мога сам да направя пълнометражен анимационен филм? Не ми е минавало през акъла изобщо, че е възможно такова нещо да стане. А сега виждаш, че има такива възможности – просто можем да го направим. Това е абсурдно. Филмите, които сме направили, не би трябвало да съществуват. Изобщо. В интернет намерих възможно най-евтиния европейски пълнометражен анимационен филм, рових дълго време. Нашият първи пълнометражен анимационен филм е десет пъти по-евтин от този най-евтин европейски филм. Това означава само едно, че може. Трябва само да решиш, да измислиш начина, по който да го направиш. В работата си намираме начини да сме много ефективни. Използваме софтуер, компютри, много премисляме, организираме и планираме така, че да сме максимално ефективни, да е максимално икономично и като работа, и като ресурси. Решаваме проблемите бързо. Не се колебаем, не зацикляме на разни неща, а сме си изработили метод за решения. Преди време имахме случай с колегата Благой Димитров, с когото работим непрекъснато, той е аниматор на всичките ни филми, а сега сме му продуценти, защото ще направи свой дебютен филм скоро. Имаме проблем, сядаме с него и за десет минути го решаваме. В един момент осъзнах, че ако този проблем възникне в „Пиксар“ примерно, ще отнеме поне един месец и поне пет човека ще треперят за работата си. Проблемът беше и технологичен, и художествен. В наше време тези неща са свързани. Хубаво е, че можем да се затворим в малък екип, разбира се, с помощта на технологиите. Само преди трийсет – не, преди двайсет години, за да се направи един пълнометражен анимационен филм в България, бяха нужни поне сто човека. И години труд. Сега годините си остават, но хората са значително по-малко. И действително можем да бъдем много ефективни.
Защо избираш 3D? Какво ти носи? Какво е предимството и има ли някакви минуси?
Според мен минусите са винаги в авторите. Това е само технология, освен това не използваме само 3D. В нашите филми 3D-то е 25 процента, всичко останало е направено по друг начин. В последния ни филм „Флорентинска нощ“ всички фонове са нарисувани на ръка от Пенко, те не са 3D. Героите са 3D. Но са направени така, че изглеждат повече като стоп моушън, отколкото като чисто 3D. Да кажем, аз съм специалист по пушеците – правя пушеци, мъгли…
Много сняг вали в тоя филм.
Снега аз съм го правил. 3D технологията помага малко хора да свършат много работа. Тя е в известен смисъл стандартна вече, хората я очакват.
Ако трябваше да го направите в 2D?
Нямаше как да го направим технологично. Просто не е възможно. Ако имахме още 40 аниматора – можеше. Но нямаше да можем да им платим, дори да ги имаше в наличност, макар че в България в момента не знам дали можем да съберем 40 аниматора.
Е как, нали имаме школа
Да не започваме тази тема.
Как виждаш българската анимация? Къде сме в света на анимацията?
Няма такова нещо, като българска анимация – в света на анимацията има автори. Според мен в момента имаме добри автори, които правят много интересни филми. Свилен Димитров е чудесен пример. Или „Компот колектив“, които карат хора, които не са се занимавали с анимация, да започнат да се занимават и стават интересни експерименти, или Аспарух Петров, който взе доста награди напоследък, съвсем заслужено.
Кадър от анимационния филм „Флорентинска нощ“
Има ли нещо, в което българските аниматори да са най-добри, или много добри? Или да са търсени заради нещо специфично?
Наши аниматори работят по цял свят, както и от всички други страни. Когато Златин Радев направи своето стоп моушън студио, подготви няколко човека, които, доколкото знам, работят за големи студиа. Работата е силно индивидуална и за „школа“ е трудно да се говори. Историята за българска анимационна школа е легенда, която поддържаме съзнателно и несъзнателно. Но от соц време има чудесни филми, и именно някои от тях са ме накарали да се занимавам с анимация, не филмите на Дисни…
Ти защо правиш анимация? Заради кого?
Първите си анимационни опити направих на 13-14 години. Един приятел имаше 8 милиметрова камера с лента, която снимаше покадрово и направих едно пластилиново филмче кадър по кадър. Пластилиновите филми станаха модерни десетина години след това, говорим за 1974 г., доста отдавна. След това филмът на Анри Кулев „Хипотеза“ ме амбицира да се занимавам с анимация. Бях още ученик в гимназията и много силно ме впечатли, особено като научих, че сам си го е правил. Тогава разбрах, че човек може и сам да направи някои работи. И две-три години след това направих филма „Пилето“, който беше показан на Берлинале и получи наградата на Лайпцигския фестивал. По това време работех в един завод за пластмасови опаковки и го направих сам-самичък. После много години не се бях занимавал с анимация – почти трийсет години. След първия ми филм през 1981 г. направих филм през 2009 г. Когато се появи 3D анимацията и стана достъпна, ми стана интересно и направих първата част на филма „Зоотроп“ – „Дорога“. Той е късометражен, дванайсет минути.
Малко е мъчителен тоя филм.
За мен е експеримент. По-скоро пробвах възможностите на съвременните програми и на съвременната анимация. Целият филм „Зоотроп“ е поредица от експерименти. Там пък всички фонове са истински, изградени са в студио, не са 3D моделирани. Папие маше, стиропор, пясък, камъни, изкуствени дървета – всичко е направено, осветено и заснето предварително в студио, като някои от декорите бяха по 10-16 квадратни метра, доста големи за анимация. След това в тях вкарвахме героите, които бяха 3D. В онези години компютрите не бяха още достатъчно мощни и да се изчисли добре направен анимационен 3D фон, изискваше много време. Докато сега като направиш в студиото декор, заснемаш го и готово. Това, разбира се, с триизмерните декори, в които след това вкарваш двуизмерно изображение, го е измислил още Уолт Дисни. Ние не откриваме топлата вода. Просто измисляме методи, чрез които можем да приложим със съвременни средства стари технологии. И в тая област сме доста добри – да адаптираме съвременните средства и възможности към класически методи.
Имаш ли ученици, последователи?
Не бих казал.
Защо? Не е ли време да имаш?
Да преподаваш е сложна работа. В последните години при мен често идват въодушевени младежи, които искат да се занимават с анимация. Обикновено ми ги пращат приятели. Разяснявам им какво представлява анимацията – как се работи, какви са методите… И те се отказват. Но то си е за отказване, честно казано.
Има ли бъдеще анимацията?
Това е форма на киното, която има истинско бъдеще.
Не е ли прекалено зависима от развитието на технологиите?
Зависима е, но технологиите ѝ помагат. Това е кино. Трябва да имаш средствата, щом искаш да разкажеш дадена история и си убеден, че трябва да бъде разказана с тези средства. Например последният ни пълнометражен филм „Флорентинска нощ“ може да бъде направен и с игрални средства. Но в България да се направи такъв филм, знаем, че е невъзможно. Да пресъздадем Флоренция от XIX в., Париж от онова време, да направим костюми, да съберем добри актьори, вътре има и фантастични елементи, които пък трябва да се направят чрез специални ефекти, през цялото време да вали мокър сняг. Колко ще ни струва това? 20 млн. примерно, за да стане качествен филм. Да не говоря за художествената му част, тук става дума само за материалната. Откъде ще ги намерим тези пари? Искахме да разкажем историята, по един или друг начин. И я разказахме. Със собствените ни сили и с помощта от Филмовия център. Това е достъпно и може да стане.
Тоест виждаш бъдеще за анимацията?
Да, да, и то бъдещето е в пълнометражната анимация.
Не е ли малко трудно да се гледа дълго време анимация?
Зависи как е направена. Повечето късометражни филми са експериментални, малко или много всеки автор си прави собствени експерименти. Ако са по-дълги, направени по този начин, ще бъде много трудно да се гледат. Но затова е измислена 3D анимацията, която може да придобива различна форма, може да изглежда като двуизмерна, като стоп-моушън. Ограничава я само фантазията на автора.
Когато ние правим филм, не се стремим да прилича на игрален. За мен водещото в нашите филми е това, което разказваме. Първо работим върху историята и то много дълго, оглеждаме я от всички страни, търсим подходящата драматургична форма за точно тази история. След това пак много дълго търсим стил, а не обратното – да подчиняваме на нашия стил някакви истории.
Вие работите и върху класически автори, и по собствени сюжети.
Специално „Флорентинска нощ“ е по Хайне и по Жерар дьо Нервал. Искахме да направим романтичен филм, а те са каймака на романтизма. Намерихме неща, писани от тях. Повестта на Хайне е издавана в България през 1932 г. и мисля, че оттогава никой не я е и чел. Той е направил опит да напише роман, но не е успял. Текстът на Дьо Нервал е разказ. Разбира се, ние сме много далече от първоизточниците и сме взели само есенцията. Историите са съвсем различни, с различни изводи и внушения.
Слава Богу, че е с хепи енд, а е можело и да не бъде.
Нашият приятел, аниматорът Лъчо Иванов, след като му разказахме историята, ни закле да завърши с щастлив край. И се постарахме с малкото момченце, което свири на пиано, накрая да направим двоен обрат – антагонистът печели. Дядото, който искаше да има внук-музикант, сбъдна желанието си. Неговите намерения, въпреки крайните методи, които прилага, са всъщност благородни.
За какво мечтае един аниматор днес в България?
На този въпрос няма как да ти отговоря, защото аз не съм аниматор.
Какъв си – писател, художник, издател, продуцент…
Просто се опитвам да разказвам истории. Формата няма значение – важна е историята. Каква ще е формата е дори въпрос на случайност. И най-вече, както ти казах, да, иска ми се да правим повече филми, но чисто физически не можем да ги направим, нито пък да ги финансираме и затова издаваме книги, снимаме телевизионни сериали, рисуваме комикси… Комиксът е много хубав начин да разкажеш една история, и се получава най-добре, когато няма друг начин да я разкажеш.
Ти го усещаш това?
Или по-скоро го търся. Съзнателно. Една история като изникне, да видим какво ще стане от нея, да видим как е най-добре да бъде направена.
Дали ще каже искам да съм комикс или искам да съм книга?
Да. Някои истории не могат да бъдат разказани във филм, те трябва да бъдат написани в книга. А най-добрите филми са тези, които могат да се разкажат само като филм.
Източник: Spisaniekino.com
ARTDAY.BG
