„Приемам белезите и отпусната кожа, бръчките. Приемам тялото си и пускам нуждата да бъда перфектна, да изглеждам перфектно, да се противопоставя на гравитацията, да се противопоставя на логиката, да се противопоставя на човешката природа“, написа наскоро Гуинет Полтроу.
Гуинет Полтроу е родена на 27 септември 1972 г. в Лос Анжелис, Калифорния. Баща ѝ Брус Полтроу е режисьор и продуцент, майка ѝ Блайт Данър е актриса, а брат ѝ Джейк Полтроу е режисьор и сценарист. Семейството на баща ѝ са ашкенази имигрирали от Беларус и Полша.
Актьорският ѝ дебют е през 1989 г. в телевизионния филм „High“, който е режисиран от баща ѝ
През 2013 г. е обявена за „най-красивата жена“ от списание „Пийпъл“.
Актрисата е носителка на няколко награди, сред които: „Златна камера“, „Сателит“, „Златен глобус“, „Еми“ и „Оскар“. Известни филми с нейно участие са „Плът на раздора“, „Хук“, „Седем“, „Големите надежди“, „Влюбеният Шекспир“, „Кланът Тененбаум“, „Железният човек“, „Железният човек 2“, „Отмъстителите“.
Актрисата от първо лице:
Красотата за мен е да се чувстваш комфортно в кожата си.
Най-доброто лекарство за разбитото сърце са времето… и приятелките. Винаги, когато чуя, че приятели са се сгодили, си припомням, че не е въпросът в пръстена или в сватбата. Решението да свържеш живота си с друг човек е изключително важно. Лесно обаче може да преместиш фокуса си върху грешните неща.
Ако искаш да се грижиш за децата си, първо трябва да се погрижиш за себе си. Както когато си в самолет и те предупреждават, че при авария трябва първо да сложиш кислородна маска на себе си. Обичам актьорската игра, но имам две деца. Това значи да съм извън дома ни по 14 часа дневно – време, което никой няма да ти върне. Затова, след като родих, намалих драстично участията си. Гледам много актриси в Холивуд и си мисля: „Момичета, това, което правите, е напълно погрешно!“ Просто ми се иска да им кажа да спрат и да си родят деца, и да бъдат щастливи, и да излязат от този вакуум, в който Холивуд ни засмуква. Майчинството ме промени повече от всичко друго. Малко е страшничко да минеш „от другата страна“, където вече ти си възрастният, ти си предишното поколение. Но именно то ме направи това, което съм. Аз съм една напълно обикновена майка и се боря със същите неща, с които се борят останалите майки, опитвайки се да правят всичко наведнъж и в същото време да поддържат връзката с половинката си. Готвя, чистя, прибирам играчки, помагам им с домашните. Макар че съм много зле по математика и да си призная, трудно се справям с домашните на сина ми. В живота ми абсолютно нищо не е перфектно.
Не мога да правя повече от един филм на година. Някои жени могат да съчетават работата с майчинството, аз не мога. Според мен, ти избираш или да си майка, или да правиш кариера. Не е ли така? Не можеш да имаш всичко. И не ми пука как звучи това. Понякога позволявам на Епъл да не ходи на училище. Просто защото и аз самата имам нужда да си остане вкъщи при мен. Излизаме на обяд, после отиваме да си направим прически… просто сме заедно. Когато ми се налага да работя, се чувствам виновна. „Какво правя?“, се питам. Но също така искам децата ми да знаят, че това, което правя, ми харесва. Тогава им казвам: „Хей, вижте какво трябва да свърша“. Това е нещо като противовес на чувството „О, каква ужасна майка“. Защото това чувство няма да те отведе никъде. Нито пък тях. Не знам защо някои хора са склонни да съдят изборите на жените, свързани с децата и кариерата. Не мисля, че това помага. Напротив, демотивиращо е. Никога не съм разбирала тези ожесточени войни между майките. Достатъчно е трудно за всички ни да отгледаме и възпитаме правилно децата си. И в същото време се налага да влизаш в разправии с другите майки, да се защитаваш… Кой има нужда от всичко това? Аз определено нямам. Защо трябва да сме толкова крайни по отношение на изборите, които другите майки правят? Защо трябва да налагаме мнението си на всяка цена? Защо се опитваме да поучаваме? Не е ли по-добре просто да позволим на всеки да бъде себе си…
Научих се да откривам какво ми доставя удоволствие в живота и храната е едно от тези неща. След като родих, спрях да работя за известно време и цялата ми креативност отиде в кухнята. Обичам да експериментирам. Не знам колко е здравословен беконът, но знам, че е ужасно вкусен! Когато приготвям ястия за моите приятели и моето семейство, когато сядаме заедно, храним се, смеем, говорим – тогава се чувствам толкова щастлива! И ако знаете само колко храна приготвям! Вярно е, че не ям червено месо, но понякога човек просто има нужда от една хубава пържола. Когато излизам навън, обичам да ходя на места, където готвят храна, която не бих могла да си приготвя сама. Затова обичам японските и индийските ресторанти. Индийската храна има толкова много ароматни слоеве в себе си и ястията така хармонично се свързват помежду си… Ако имах право на едно последно ястие, то щеше да бъде: стриди с коктейлен сос, след това печен пълнен омар и пържени картофки. Щях да си поискам багета и сирене с червено вино за десерт. Когато децата бяха малки, пиех вино като луда. Как иначе щях да преживея всеки ден?
Когато станеш публична личност, хората започват да критикуват всеки аспект от теб. Загуба на време е, когато хората казват неща, които си мислят, че останалите искат да чуят, или се държат по начин, по който смятат, че другите очакват от тях. Опитвам се да бъда максимално честна. Казвам това, което мисля, и стоя зад това, което казвам. Вече не се поддавам толкова много на страховете си. Научих се да не се интересувам какво си мислят останалите за мен. Много е освобождаващо. Това ти дава сили. Да бъдеш себе си и да живееш живота си. Понякога ми се струва, че всички хора в моя свят са се „включили“ с контакт в бъбреците ми. Толкова е уморително… Живеех с чувството, че нямам право да се нуждая от каквото и да било. И че единственото, на което имам право, е да се грижа за останалите. В един момент просто взех решение, че ще започна да се грижа за себе си. През целия си живот се опитвах да бъда всякакви неща заради всякакви хора.
Твърде строга съм към себе си. Работя по въпроса, но ми е наистина трудно да разширя перспективата си и да се приема такава, каквато съм – с моите променливи настроения и всичките ми недостатъци.
Животът ми се свежда до три момента: смъртта на баща ми, срещата ми с моя съпруг и раждането на дъщеричката ни. Всичко, което съм правила преди това, просто няма значение. Колкото по-възрастна ставам, толкова повече се отваря мирогледът ми и толкова по-малко съм склонна да съдя останалите. Животът ми е хубав, защото не стоя безучастно. Инвестирам в нещата, които са истински. Общувам с истински хора, правя истински неща,… за истинската Гуинет. Харесва ми да усещам, че съм жива. Това, че просто си тук, че те има, носи в себе си толкова много мъдрост. Събуждаш се сутрин и си казваш: Хей, не е ли чудесно, че съм жив!
Снимка: Wallpaper Abyss
ARTday.bg
