За съжаление вече не е между живите, но думите му остават и няма да спрат да вълнуват.
Ивайло Балабанов е роден на 28.08.1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир “Ивайловград”, “Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. През 1976 година участва с цикъл стихове в съавторски сборник на Военното издателство – “Когато ставахме мъже”. Автор на книгите: “Да се загледаш в звезда” /1979/, “Окова за щурец” /1984/, “Парола “Любов” /1988/, “Религия” /1990/, “Тракийски реквием” /1997/, “Избрано” /1998/; “Песни за старо вино” /2003, поетичен сборник в два тома/. Носител на награда от “Южна пролет” /1980/, награда на Съюза на българските писатели /1987 г./, национална награда “Изворът на Белоногата” /2001г./, книга на годината – 2004 г. за “Песни за старо вино”, литературна награда за цялостно творчество “Александър Паскалев” /2005/, награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров /2006/, орден на Националния съюз на Капитан Петко Войвода и др. Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Член на СБП. Биобиблиография за поета: “Ивайло Балабанов – поетът и човекът” /съставителство Марушка Петрунова, Хасково, 2007/. Лауреат на Националната награда “Пеньо Пенев” за 2008 г., носител на орден „Стара планина“.
ЖЕНАТА С БЕЛИЯ ШАЛ
от Ивайло Балабанов
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, Господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!
ARTDAY.BG
