За Асен Разцветников „чудната тайна на любовта” остава скрита (видео)

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

Ако перифразирам една мисъл на Йосиф Сталин, в която малко преди гибелта си предвижда боклука, който ще се натрупа върху гроба му, в нашия случай би трябвало да кажем: „Върху литературната ни нива ще се натрупа огромен боклук, но времето ще измете всичко…” И тогава един ден, името на Асен Разцветников ще заблести с целия си блясък. И ще се сбъдне собственото му предсказание: „Моето име ще пребъде в българската литература!”

Днес още България не познава Асен Разцветников. Не го е познавала и преди. Не заради догматичното време, зачеркнало едно, идеологизирало друго. Просто съдбата е била с него във всяко отношение докрай скъперница.

Той е един от броящите се на пръсти наши литератори, изкарвали хляба си само с творчеството си. „Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си…” – изповяда се нежният лирик. Но тъй като и по негово време пишещите са били под похлупака на „цигулар къща не храни”, все някак трябвало е да се изкарва и хляба.

Разцветников кръшва от пътечката, но все в гората на творчеството. Пише текстове за шлагери. Скромно ги представя за преводи и пред собствениците на фабриката за грамофонни плочи, и пред композитори, и пред певци, и певици…

Неуморният академик Кауфман в наши дни издири и събра 1500 градски песни и установи неговото безспорно авторство на текстовете на 33 от тях. Действителната цифра вероятно е три пъти повече. Защото поетът грижливо е крил авторството си.

В ония години не само на писането, но дори и на превеждането на чуждоземни шансони се е гледало с повече от насмешка. Строго охраняваната си тайна Разцветников е споделил само с Гео Крънзов, пред когото откровеничи: „С две-три песнички си докарвам колкото от стихове в цяла стихосбирка”.

Което съвсем не означава, че е бил от категорията пишещи за пари. Доказателства за това – бол. Когато написва химн за София, към него заваляват предложения от десетки градове, но той отказва, като се оправдава: „В София живея, легнала е на сърцето ми, затова мога и да пиша за нея”.

Написва освен това и химн за Великотърновската гимназия. В нея съм учил, казва в отговор на отказа си да пише за други учебни заведения, въпреки стотиците молби, някои от които удивително щедри. В предишната публикация изтъкнахме и отказа му да преведе немски класици за написан от него хонорар в празен чек от Германското посолство…

Евъргрийните му се пеят и до днес. „Аз си имам две съседки”, „Недей тъгува за мойта изневяра”, „Аз искам да те забравя”, „Сънувах те до мене”, „Дете на моите години”, „Чуй таз приказка тъжна”, „Тум балалайка” и още, и още. Колко поколения израснаха с тия химни на любовта… И колко поколения ще ги пеят още… Докато днешните хитове „танцуват само по едно лято”…

Но пак се намесва кармата – скъперница. Асен Разцветников, който е съчинил толкова истории – и весели, и тъжни, не открива никога „чудната тайна на любовта”…

Тридесет години в живота му има само една жена – Райна Савова, но помежду им е имало само едно докосване на ръце. А е било любов от пръв поглед. Голяма и истинска. Неосъществена.

Неволно си спомням думите на друг поет класик, бай Радой Ралин: „Участта на всяка голяма любов е да остане неосъществена”. Такава е била и неговата любов с Лаура. Италианската комунистка, с която любовта им е символизирана в един червен шал, който увисва около врата на Радой и го топли до края на дните му.

Драмата им е готическа. Като рицарски роман от романтичните времена на човечеството. Болни от неизлечимата тогава белодробна туберкулоза, клетва си дали не само да не се свързват в семейства, но и никога да не прекрачат прага на истинското приятелство.

Райна също е поетеса, макар и с една единствена стихосбирка от 1940 година. И също с карма – скъперница. Възпитаничка на Сорбоната. С прекършена от догматизма съдба … Писмата, разменяни помежду им, още чакат истинския си изследовател.

Били са един за друг. Дори погледнато и съвременно-модерно теософски.

Нощта на 30 юли 1951 година Райна сънува странен сън. Поканена е на тържество на Съюза на българските писатели. Влиза. Две дълги маси – в буквата Т. Съзвездие: Дора Габе, Багряна, Бленика, Каралийчев, Фурнаджиев, Златка Чолакова… И неочаквано – Разцветников. В сив костюм.

Идва при нея. Казва ѝ: „Тръгвам на далечен път, вечен път”… Студена пот избива Райна. Тя отдавна е забелязала, че хората, които сънува, облечени в сиво, са мъртъвци и осъмва със свито сърце. През деня чува по радиото за смъртта на поета.

Тя е автор на псевдонима му. Рожденото му име Асен Коларов не му харесвало и още първите си стихове лирикът подписвал като Хенри Фей, Множко Гладнев, Кент, Пчела… Една заран дошъл сияещ при Райна: „Измислих си псевдоним – Светлоструйников!”, а тя му отвърнала: „Луд ли си? Я се чуй – струи от мене светлина! Голяма глупост…” Пък помислила малко и отсякла: „Разцветников! Това е името!”

И не за да разрушим легендата за участта на всяка голяма любов – неосъществяването ѝ, а за да допълним картината на непознатия Разцветников, ще разкрием още една тайна. В залеза на живота на поета е имало още  една жена. Чужденка. Поетеса. Този факт, неизвестен дори на наперените специалисти, откри един упорит краевед, историк, учител от родното село на класика Драганово – Никола Чолаков.

Казва се Антония Хан Ботева. Родена в Петербург. Неотразима жена, сбъркала в любовта, омъжила се за българин, но скоро скъсала с него. Завършила педагогика в Петербург, специализирала в Дрезден, учителка по немски в Габрово, Плевен и София. Владееща още френски и английски.

Тя се среща с Разцветников за първи път през 1949 година в дома на Гео Крънзов. И в двамата се поражда копнеж за семейно огнище. Антония остава до поета и в най-трудните му дни, когато е на легло…

В оня фатален ден в края на юли преди 60 години и тя като Райна преживява драма. Дъщеря ѝ Лидия разказва: „Майка ми чу по радиото вестта. Стоеше като вцепенена. Не можеше да повярва. А след това избухна в горестен плач… Асен беше за нея голямата ѝ среща в живота!”

Съдбата нанася удар и след смъртта на поета. След убийството му. За да заличат следите, неговите убийци, изпращат обратно в родината му не ковчег с трупа на поета, а малка урна с праха му.

Оставена на бюрото на председателя на Съюза на българските писатели, вечерта урната привлякла вниманието на чистачката. Погледнала – прах! Господи, казала си, как може!… В тази гиздава  кутийка…

И изръсила праха на покойника в кошчето за отпадъци!

Прости ѝ, Господи!

Както приживе Разцветников беше простил на всички за всичко!

Автор: Борис Цветанов, desant.net

На заглавна снимка – Писателите Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников (правият в средата)

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Спиноза: На човек, който се срамува, е присъщо желанието да живее честно

По мнението на видния британски философ от наше време Бертранд Ръсел, идеите във философията на Спиноза трябва да бъдат използвани, за да можем чрез...

Рядка картина на Караваджо ще бъде показана за първи път в Рим

Рядка картина на Караваджо, изтерзания гений на светлосянката (киароскуро), ще бъде изложена за първи път в музей в Рим, който я е получил като...

Емир Кустурица на 70

Емир Кустурица - лошото момче на сръбското кино, днес става на 70 години. Ексцентричен режисьор, актьор и сценарист на десетки филми, отличени с престижни...

Тъгата на Пинокио по Карло Колоди

Карло Лоренцини Колоди е роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция. Колоди е псевдоним — име на красиво градче в Италия, в което...

Другата аз

ОГЛЕДАЛО Аз съм сребърна и точна. Без предубеждения. Това, което виждаш, поглъщам го веднага. В чистия му вид – без примес от любов или омраза. Не съм жестока,...