Кратки срещи в непознати улици, във градчета с разцъфтели люляци. Само миг и ние ще сме влюбени, само миг от мигове изгубени…“
Петър Караангов се ражда на 11 ноември 1931 година в гр. Сандански. Гимназиално образование получава в родния си град. През 1952 завършва полувисшия Държавен библиотекарски институт в София, а през 1957 – българска филология в Софийския университет. Библиотекар в Централната библиотека на БАН (1952–1953). Коректор в издателство „Български писател“ (1958). Референт по работата с младите творци и по творческите въпроси в СБП (1958–1963), редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“ (1963–1964), главен редактор на издателство „Български писател“ (1964–1968), главен редактор в Студията за игрални филми „Бояна“ (1968–1971). Заместник-директор на Българския културен център във Варшава (1971–1972), заместник генерален директор по художественотворческите въпроси в „Българска кинематография“ (1972–1980), главен редактор на сп. „Пламък“ (1980–1983), директор на НБКМ (1983–1989), главен секретар на СБП (1989–1991).
За първи път публикува в началото на 50-те години на XX век в сп. „Читалище“, в. „Народна младеж“ и в. „Литературен фронт“. Автор е на повече от двадесет стихосбирки, на сатиричната комедия „Състезанието“ (1969), на пиесата „Онова, което мина: Театрална поема за двама“ (2008), на литературнокритически портрети, отзиви, рецензии, статии, пътеписи, интервюта.
Поезията на Караангов се отличава с интелектуална вглъбеност, с философска рефлексия върху красотата на света и нейната непостижимост и преходност. Драматично неудовлетворим е копнежът по всеобхватност и пълнота на изживяването, обречено от мимолетността на физическото съществуване – усещане, което интонира елегично стиховете му. В книгите на Петър Караангов се появява в различни емоционални вариации мотивът за съдбовната връзка на изкуството с живота, за естествения стремеж на твореца да се домогне до корените на света, да остави знак, безпомощен да вникне в смисъла и да го изговори. Екзистенциално основополагащо е усещането за рода, за произхода, в гласа на кръвта се смесват фолклорни ритми и меланхолни интонации. Приказният провинциален град от детството съжителства с образци на високата европейска култура в скрити позовавания и цитати. Убеден във висшата естетичност на етическото, Караангов е чувствителен към обезличаващата урбанизация, към застрашаващата екологична катастрофа, към маргинализацията на културата и културността. Поетическият рисунък на П. Караангов търси зримия, осезаем предметен детайл, развива възможностите на словото в пластични визии, едновременно конкретни и художествено многозначни. П. Караангов предпочита ритъма пред римата, възпроизвеждайки естествено неправолинейното движение в природата. Търси необичайните съседства на думи, които разширяват значенията чрез далечни асоциации, обновяват и обогатяват езика. Работи както с класическия, така и със свободния стих, често използва асонансни рими.
„Аз не познавам нищо по-прекрасно от високото художествено слово, от литературата, която смятам за венец на всички изкуства.“ – Петър Караангов
Лист
Ветровете летят
над големите глинени хълми,
вий се есенен път
и небето със злато се пълни.
Духа вятър студен,
лесовете внезапно се вдигат,
после падат над мен
и над речната пясъчна дига..
По кафявия път
тупат рижи и бели кобили,
тежки шини гърмят
и жребец край канавката цвили.
Листен дъжд ме вали,
пада жълъд от птица донесен.
Преминавам щастлив
през света на голямата есен.
Една златна ръка
във душата ми мрежи изплита.
Аз ви нося сега
лист от моето есенно скитане.
Бяла песен
(Песен, изпълнена от Паша ХРИСТОВА, 1971 г., музика Димитър Вълчев)
Нека бяло да бъде полето,
нека белият сняг да вали;
аз те търся в декември и ето,
приближаваш се вече, нали?
Нека бяло да бъде дървото –
като твоята бяла ръка;
нека бяло да бъде, защото
то е много красиво така.
Нека само коминочистача
бъде черен, когато вали;
тук, сред белия сняг това значи,
че ще бъдем щастливи, нали?
Нека тръгнем натам към безкрая,
нека нашият път да се вий;
ще вървиме, дордето накрая
побелеем самите и ний.
Топъл дъжд, чакан дъжд…
(Песен, изпълнена от Силвия КАЦАРОВА и LZ, музика Тончо Русев)
Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите.
О, аз дочаках пролетният дъжд,
измил нещата и душите.
Долавям как се движи пролетта,
кръвта ми – соковете на стеблата
и как се връщат тихи над света
зелените лъчи на светлината.
Приветствам пролетните ветрове,
които над земята ни минават. Ще се издигнат нови гласове,
треви ще бликнат в китните дъбрави.
Ще израсте висока буйна ръж,
ще се събудят корени изстинали.
Дъждът сега е само топъл дъжд,
изгубил спомена за свойто минало.
Припев:
Топъл дъжд, чакан дъжд,
плиснал в миг и отшумял.
Как света изведнъж
стана по-красив и бял?
Ще се завърне слънцето от юг
и над града във тая утрин рано
ще мине светлия лиричен звук
на някое, на някое пиано.
Звукът ще влезе в стаите при нас,
измитите стъкла ще се засмеят
и нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят.
ARTDAY.BG
