Считан за баща на модерната българска фантастика, Светослав Минков бил ексцентрик. Колегите му го смятали за откровен чудак, докато критиката пък често била безпомощна пред текстовете му. Ерудицията му била респектираща. Обичал да пътува. Екзотиката силно го привличала. Обичал хубавите дрехи, скъпите цигари, жените със стил. Въпреки страховете си, бохемския живот го привличал. Бил е журналист, работил е и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, преводач и книговодител. Негови произведения са преведени и издадени на над 15 езика.
Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг тип разкази. Той изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в един по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Тук той следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.
ПРИКАЗКА ЗА ЗАВИСТТА
Живееха двама съседи: Стоян и Иван. Стоян имаше магаре, а Иван нямаше.
„Хубаво нещо е да си имаш магаре“ — мислеше си Иван, като гледаше магарето на съседа си.
Загнезди се тая мисъл в главата на Иван, впи се като пиявица в мозъка му и започна да го измъчва непрестанно. Но сиромах човек беше той и не можеше да си купи магаре.
Стоян беше грънчар. Имаше си малка грънчарница и правеше от глина чудесни грънци и стомни, които шареше с жълта и зелена боя, а после ги товареше на магарето си и ги носеше за продан в близкия град.
Иван пък беше калпакчия и умееше да шие хубави калпаци. Но не се радваше той на майсторлъка си. Замислено беше лицето му и някак тъжно гледаха очите му. Оживяло му беше на сърцето магарето на неговия съсед. Винаги когато Стоян минеше с магарето си покрай дюкяна на Иван, калпакчията оставяше работата си, залепваше се на прозореца и дълго гледаше щастливия си съсед, който крачеше гордо подир дългоухото сиво животно.
— Ех, да можех и аз да си имам такова едно добиче! — въздишаше Иван и стоеше като прехласнат, докато грънчарят и магарето му се загубеха от погледа.
А пък то, пустото му магаре, да приличаше поне на вол, на крава или на кон — хайде, както и да е. Но то беше като всички други магарета и дори по-грозно от тях: старо, дръгливо, с увиснала опашка и с клепнали уши — тъй да се каже, на магарешка вещица приличаше.
Но когато човек се захласне в нещо, очите му виждат и грозното хубаво. Минаваше ден след ден, а Иван не преставаше да мисли и да въздиша за магарето на Стоян. И лека-полека у него се събуди завист към съседа му.
Тъкмо тогава се случи това, което ще разкажем по-долу.
Една привечер, както Иван си седеше и отупваше с пръчка един нов калпак, вратата на дюкяна му се отвори и вътре влезе непозната жена, забулена с черна забрадка. Приближи се тая жена до калпакчията и му рече:
— Добър вечер, Иване!
Погледна Иван жената и като продължаваше да тупа калпака, отвърна й:
— Добър вечер!
А гостенката седна на едно трикрако столче и каза:
— Виж какво, Иване, дошла съм да ти помогна. Аз съм Съдбата. Светът е нареден така, че на човек все нещо не достига. Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага!
Като разбра кой е дошъл при него, калпакчията изпусна пръчката и калпака и скочи от одъра.
— Значи, ти си Съдбата? — извика зарадван той. — Благодаря ти, че си се сетила за мене и си дошла да ми помогнеш!
— Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага! — повтори гостенката.
В това време Иван съгледа през прозореца своя съсед, който се връщаше с магарето си от града.
— Виждаш ли тоя човек? — рече калпакчията. — Моля ти се, убий магарето му!
И още преди да изрече тия думи, магарето на грънчаря се залюля и падна на земята, изпъна нозе, изблещи очи и издъхна, поразено сякаш от мълния.
— На̀ ти сега магаре! — извика усмихнат Иван. — И аз нямам магаре, но и ти не ще имаш!
И в същия миг през главата на калпакчията мина като светкавица мисълта, че и той можеше да има магаре, стига да бе пожелал това. Какво беше спечелил от туй, че магарето на съседа му бе умряло?
— Сбърках! — рече Иван. — Моля ти се, съживи магарето на Стоян, пък и на мене дай едно като неговото!
Но в дюкяна нямаше вече никого. Чудната жена бе потънала сякаш вдън земя.
ARTDAY.BG
