Често истините се научават по мъчителен начин ~ Боряна ПУНЧЕВА

На нея киното ѝ е в кръвта. Понякога е актриса, друг път – сценарист и режисьор на документални филми. А през последните 20-30 години е отдадена по-скоро на телевизията и е продуцент на много от поредиците на БНТ.

Тя е дъщеря на известния кинооператор и режисьор Борислав Пунчев и красивата полякиня Кристина Мария Халина Елжбиета. Родена е на 27 септември 1956 г. във Варшава, Полша, а животът й често лъкатуши между двете държави. През 1981 г. завършва кинорежисура в класа на проф. Янко Янков във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Работи в студио „Екран” и БНТ, създава документалните филми, най-значимите от които са „Генко” (за художника Генко Генков) и „Дългият път към дома”, както и тв предавания (повече от пет години е режисьор на „Клуб НЛО”, сред продуцентите е на сериалите „Под прикритие“ и „На границата”, на риалити формата „Кастинг“ и др.).

Артистичният й талант не остана скрит за българските режисьори, които повериха на Боряна интересни роли в някои от най-харесваните филми през 80-те години – „Хотел „Централ”, „13-ата годеница на принца”, „Карнавалът”. Зрителите обаче я обикнаха още в началото на кариерата й, когато влезе в ролята на най-младата „жертва” на неустоимия чар на автомобилния инструктор Яким (Стефан Данаилов) от „Дами канят” на режисьора Иван Андонов. Легенди се разказват за снимките на този филм, на преди време Боряна (тогава беше шеф на Българския културен център във Варшава) ми сподели истинската си история за първия сблъсък с Ламбо на снимачната площадка.

Когато започват работа, Стефан Данаилов вече е име в българското кино, а Пунчева – едва прохожда в него. Една от съвместните им сцени е любовна и тя умира от срам. За да я предразположи, известно време Ламбо я учи как да се усмихва или да се целува в общ и в близък план. „Първият ми снимачен ден беше най-труден, защото лекомислената ми героиня трябваше да си свали блузката – спомня си Боряна. – В първите дубли, щом го направех, се лепвах плътно до него. Много се срамувах от голотата си. Работата не вървеше. В края на един от поредните опити Стефан ме оттласна от себе си и каза: „Я дай да видим какво толкова криеш, момиченце. Дефектна ли си, каква си? Я се виж – всичко ти е наред! Ами дръж се като артистка, снимаш се във филм!” Това беше първият ми открит урок по кино…”Както се казва, дай, Боже, всекиму такъв кинодебют. А ето и откъси от други интервюта на Боряна Пунчева пред български медии:

За двете си родини – Полша и България

„Сигурно съм повече българка, защото повече съм живяла тук, повече са ме възпитавали в България… Но със сигурност в движението по това трасе има драма. Част от нея е свързана с историята на Полша – примерно с темата за Съветския съюз, която там е особено болезнена! Тук ни учеха едно, а във Варшава хората се възмущаваха: „Как, не знаеш ли, че руснаците ни нападнаха през 1939-а?“

Същото беше и с религията: когато отивах в Полша, ми слагаха кръстчето на врата, даваха ми белите ръкавици и аз отивах на черква! Връщахме се в България и майка ми сваляше кръстчето, прибираше ръкавиците и ме предупреждаваше -само да си гъкнала, че ходиш на черква! Истината е, че в Полша нещата се говореха далеч по-точно, по-адекватно, по-неприкрито. А дойдех ли тук, моментално трябваше да вляза в една дисциплина на неговорене. Със сигурност ми е било тежко, но и полезно… Защото често истините се научават по мъчителен начин.“

За Генко

„Филмът за художника Генко Генков е може би най-важният в живота ми. Тогава се научих на смирение, на покорство. На това да следвам героя си. Защото всеки опит аз да се направя на по-голям артист от Генко, да покажа с някакви хватки колко съм велика, се удряше в него и се разпадаше! Трябваше да разбера това и да спра да насилвам нещата. Да проумея, че Генко е голямото съкровище на този филм и аз трябва просто да му бъда вярна, да не се правя на голям кинаджия, който ей сега ще смае света с някакви решения! Преглътнах егото си, което беше невероятен урок. Разказах историята без артистично високомерие.“

За „Клуб НЛО”

„Беше периодът на голямото неспане! Нещо страшно като физическо и емоционално натоварване, ако щеш – и като брой цигари… Самоубийствено напрежение! Ако не бях отишла да работя в Полша, сигурно нямаше да оцелея. Полша беше спасението ми.“

За БНТ

„Телевизията е сложно място. Не само заради напрегната работа, а и заради пословичното междуличностно напрежение, което присъства във всяка огромна институция. Телевизията обаче е по-трудно място за мъжете. Защото жената има у себе си добре смазан механизъм за оцеляване – да се сниши, да замълчи, да се усмихне дори тогава, когато я плюят.”

За актьорството и режисурата

„Може би се чувствам по-добре зад камерата. Минаха доста години, в които не съм била актриса, просто такива са времената. В края на 80-те се появи мощна група млади актриси, после дойдоха промените, киното изчезна за дълго и всички се пръснахме кой накъдето му видят очите. Слава Богу, че образованието ми е на режисьор, успявах да намирам някакви малки проекти, защото иначе сигурно щях да полудея.

Един път големият Рангел Вълчанов, Бог да го прости, ме беше поканил да играя при него главна роля. Пробвах партньорство с големи актьори – с Руси Чанев, със Стефан Мавродиев, с Тодор Колев – всеки ден ходех на пробни снимки, за да реши Рангел кой ще ми партнира. После работата по филма прекъсна за половин година и през това време той и Миряна Башева променили сценария и моята роля изчезна. Вместо нея се появиха две други женски роли, които дадоха на други две актриси и аз останах с пръст в устата.

Актьорската професия е много гадна, защото си като стока на тезгяха и чакаш някой да те хареса. Може да си наистина добър, но докато ставаш, е възможно нито да се появи подходяща роля за тебе, нито да ти обърне внимание някой добър режисьор. Преди време правих интервю със Стефан Данаилов по повод неговата 70-годишнина и го питах каква е рецептата за звездна кариера. Отговорът му беше кратък. От една страна, са качествата, които актьорът трябва да притежава и развива, а от друга – шансът.”

На заглавната снимка: Боряна Пунчева и Стефан Данаилов в кадър от „Дами канят”, реж. Иван Андонов

АRTday.bg