Размисли на изтъкнатия учен
Проф. Генчев е светла личност, будител. Роден е на 2 ноември 1931 г. в старозагорското село Николаево. Завършва мъжката гимназия във Велико Търново, а след това и история в Софийския университет. От 1959 г. до края на дните си прави забележителна научна кариера. Първо работи в Катедрата по история при проф. Александър Бурмов, през 60-те години е съветник в правителството на Алжир. През 70-те вече е професор, от 1978 г. – доктор на историческите науки, а от 1989 г. става член-кореспондент на БАН.
Бил е заместник-председател на Комитета за природни и исторически ценности към ЮНЕСКО, декан на Историческия факултет при Софийския университет, ректор на Софийския университет в началото н 90-те, председател на Съюза на университетските преподаватели в България.
Именитият историк винаги има ясна позиция като общественик. В края на 80-те открито се обявява срещу използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителни процес. Нарежда се сред основателите и оглавява Националния демократичен съюз. Автор е на забележителни трудове за българското културно и политическо Възраждане, негови са книгите „Левски, революцията и бъдещият свят”, „Краткосмешна история на България”, „Социалнопсихологически типове в българската история” и др. Носител е на Международна Хердерова награда за принос в европейската наука през 1989 г. и на френската награда „Академична палма“ през 1993 г.
Проф. Николай Генчев умира на 22 ноември 2000 г. в София. Няколко години по-късно неговата дъщеря – Евгения Генчева, дарява на Софийския университет архивния фонд на учения, съдържащ 41 листа с документи от периода 1945-2002 г.
По повод 85-годишнината от рождението на проф. Николай Генчев предлагаме откъси от негов разговор с журналиста Кеворк Кеворкян пред микрофона на предаването „Всяка неделя”:
– Проф. Генчев, коя е най-голямата историческа лъжа, която победихте?
– Най-голямата лъжа, господстваща преди 1989-а, беше отричането на националните ценности в миналото на България и нейната роля като фактор на границите между Азия и Европа. Подценяваше се ролята на нейната култура като кръстопът на различни култури. Група историци успяхме да възстановим и стойността на делото на Васил Левски. Тогава историята ни беше пълна с недоносени и фалшиви герои, които нямаха никаква стойност, а доминираха в средствата за масова информация и историческата публицистика. Затова пък името на най-големия българин беше оставено в сянка и дори забравено. Представяха Васил Левски само в отделни издания и предимно с фризирани негови писма.
Благодарение на телевизията, на „Всяка неделя”, успяхме да възкресим този гений. Това беше много важно за социалната действителност тогава. Нужно беше да се възстанови един автентичен национален герой, вместо тази плеяда от второстепенни личности − серия полупартизани, комунистически водачи, които заместиха големите Ботев, Левски, Раковски и Каравелов.
– На вас лично с какво ви помогна „Всяка неделя”?
– Участието ми даде възможност да се утвърдя на екрана. Водих и рубрика в телевизията, която беше посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Подготвих 80 теми и главното, което исках да кажа с тях, е да се възстанови историческата истина за българското минало, да се приближим до онези постижения на науката, които са разкрили това минало, а не да го нагласяваме според изискванията на съвременността и да го използваме като политически и идеологически аргумент.
– Вас защо не ви обичаха властниците?
– Имаше за известно време забрана да се показвам на екрана, защото не се съобразявах с официално установените канони в историографията и настоявах за нови решения на основни проблеми от нашето минало. Тогава това беше недопустимо.
– „Всяка неделя” събра голяма част от т.нар. инакомислещи на едно място. Не образувахте ли вие една своеобразна опозиция преди 1989 година?
– Да, това беше обаче една официализирана опозиция, която имаше възможност чрез „Всяка неделя” да изразява своите становища. Знаете, че тогава доминираха определени догми, а правилният отговор можеше да се дава само от първия секретар на партията. Във „Всяка неделя” обаче се появиха нови идеи, чуха се нови гласове, нови мнения. Това имаше огромно значение за обществения живот в страната. На екрана се показваха писатели, които не бяха склонни да се придържат към социалистическия реализъм.
– Какви бяха реакциите на публиката след вашите участия?
– След почти всяка моя поява едната половина ме псуваше, а другата ме хвалеше. Така е и досега. Някои ми казваха: „Кой ти даде тази диплома, какви ги приказваш!”, а другите: „Браво бе, най-после им каза истината на тия гадове.”
– Чувствате ли се виновен за нещо, което сте написали?
– Не, защото винаги съм държал да бъда на позициите на историческата истина. Имам едно първо съчинение, посветено на следдеветосептемврийския период. Успях да измъкна от архивите много материали и тогава написах, че опозицията не е можело да бъде ликвидирана с политически и обществени средства, а само насилствено. Това мое разсъждение доби голяма популярност и в Западна Германия дори публикуваха части от изследването ми. Не се срамувам от нищо, което съм писал. Може би има писания, които съм правил набързо, недостатъчно премислени, но това са неща, които се случват в дейността на историка.
– Ако днес сте събеседник по желание, какво бихте искали да оставите от вас в споменика на предаването?
– Няма нищо по-важно и по-ценно от човечността.
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
