„Смяташ ли,че красотата ще спаси света? -Да. Но не красотата на ‘Мис Свят’. Ами тази по лицето на майка, която преди секунди е родила детето си. Усмивката на дете, осиновено от добри хора. Уличното изкуство. Картината в Градската Галерия, която промени мирогледа ти. Мъркането на котката ти. Чаша чай в дъждовен ден. Танцуване под дъжда. Нощните разходки. Играта на слънчевите лъчи по листата на дърветата, стигащи до земята, обрисуващи „зайчета“. Красивото момиче в парка, което ти се усмихна. Добродушното момче от последния етаж, което ти помогна, когато си беше изгубил ключа. Старите снимки на семейството ти. Кучето, което спаси възрастен човек от удавяне. Когато подариш старите си дрехи на дом за сираци. Когато купиш закуска и чай на бездомника на ъгъла. Когато целунеш и прегърнеш баба си и дядо си. Когато поглеждайки в една локва виждаш толкова много цветове. Когато капките роса по тревата ти дават надежда. Когато се събудиш по-рано, за да гледаш изгрева и вдишаш свежестта на утринния, хладен въздух. Когато помогнеш на приятел да се изправи, когато няма сили да стои на краката си (сложете тук и пряк, и метафоричен смисъл.) Когато някой хване ръката ти и се закълне във всичко свято за него, че няма да те предаде. Когато направиш същото за него. Когато някой просто те прегърне, без да те разпитва и съди. Когато някой те разбира. Когато ти разбираш.“
Рей Бредбъри, „451 градуса по Фаренхайт“
ARTday.bg