Медиите във Великобритания я наричат пънк кралицата на страната. Често критикувана от модните експерти, но заразително въздействаща със стил и дух на обикновените хора. Тя е Вивиан Уестууд. Преди три години години издаде автобиографична книга, написана в съавторство с Иън Кели.
Предлагаме ви избрани моменти от книгата „Вивиан Уестууд“, която достига българския пазар благодарение на издателство „Колибри“:
„Основното, което научих за Вивиан, е следното: тя е съхранила детето в себе си въпреки всички трудности. С ококорени очи. Любопитна. Отворена. Сърдита. Изобретателна. Понякога се докарва. Някой път е груба. Друг път ти сгрява сърцето с преданост и любвеобилност. Повечето пъти се държи добре. От време на време си го изкарва на някого…
Другото, което трябва да знаете за Вивиан, е, че може да е много забавна.“
„Първото нещо, което наистина трябва да знаеш за мен, е, че съм родена през Втората световна война. Купони. Всичко това. Не бях яла банан до седемгодишната си възраст. Не ми хареса, когато го опитах. Всичко беше оскъдно. И всеки плетеше. Имаше даже и кройки за плетени булчински рокли. Дълги часове, прекарани в плетене. Освен това събирахме черупки, боядисвахме ги и правехме малки цветни украшения. Всичко беше „направи си сам“.
Вивиан подръпва плетената си пола и вдига една своя снимка като малко момиченце:
„Аз съм моден дизайнер и съм това, което наричат активист. Предполагам, че това е проличало още от ранната ми възраст. Понякога съм изпитвала неудобство, разказвайки истории, които оставят впечатлението, че съм се смятала за специална или за някакъв особено добродетелен човек. Това не е вярно. Просто не ми харесваше хората да знаят, че още от малка се чувствах такъв борец. Мисля, че още от най-ранна възраст хората се държат според вродения си характер. Тези неща определено са някакъв малък ключ към разбирането на моята личност и към онази част от живота ми, в която съм борец за свобода. Не малък ключ, а много, много важен признак. Ето ти един пример за това как, по някакъв си мой начин, бях смешна и в същото време отдадена. Когато идваше време за обяд в училище, всички чакахме да влезе дежурният учител и неизменно да каже: „Който приказва, да стане“. Този път влезе директорката, мисис Бут, зададе редовния въпрос и аз си помислих „Какво ще стане, ако се изправя?“ – да тествам реториката, така да се каже. Реших, че могат да ме похвалят, въпреки че не приказвах. Станах и казах: „Аз бях“. Не бях. Стоях сама, чувствах се в безопасност, защото знаех, че мисис Бут ме харесва, и се наслаждавах на блясъка на собствената си праведност. Смехотворно. Също така обаче мислех, че и всички останали ще станат. Наистина го мислех. Като в „Спартак“: „Аз бях“, „Аз бях“. Но никой не стана. Помня, че мисис Бут наистина ме похвали, че съм се изправила – знаех си, че ще го направи. Помня обаче, че си мислех и какъв фарс може да е надигането на глава. Така че научих някаква пропорционалност. Наистина много се вълнувах от тези неща. Давах си сметка, че съм необикновена; чувствах, че съм такава. Това усещане не ми е непознато. От много рано осъзнах това за себе си – смятах се за човек, който щеше да върши разни неща, това чувствах. Та така. Надигането на глава ми е инстинкт. Но знам, че не е просто чист алтруизъм. Тогава си мислех: „Е, повече няма да го правя“. Разбира се, продължих да го правя.“
Заглавна снимка: Culture Whisper
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/