Ето какво споделя актьорът за себе си, за живота и за успеха:
Хората, които живеят комфортен живот днес, трябва да помнят: третия свят е отделен от тях не на километри, а на десетилетия.
Не е лесно да бъда разбран за три минути. Изглежда така, сякаш аз съм просто един обикновен човек, преживял един изключителен живот.
Колкото повече остаряваш, толкова по-малко страх остава в теб.
Аз се страхувах от смъртта като дете, страхувах се от смъртта на 15 години и на 25 години, но най-много се страхувах от смъртта когато навърших 33 години, защото произхождам от много религиозно семейство.
Човешкият живот е нещо толкова просто. Ние всички страдаме от болка, всички се държим за надеждата, всички се греем на очакванията и всички сме преследвани страхове и пропуснати възможности.
Трябвало е да умра на втория или третия ден след раждането ми. Роден съм преждевременно и всички казвали, че няма да оцелея, но майка ми не искала да повярва в това. Тя отишла при гадателка и попитала: „Какво ще се случи с моя син?“ А тя отговорила: „Не се притеснявайте, той ще бъде здрав. Той ще ходи между крале, ще стъпва върху злато и ще направи така, че за теб ще чуят всички“.
Аз не съм старецът, който казва: „Всяка сутрин аз ходех пеш на училище, което беше на тридесет мили, така че вие, деца, трябва да бъдете същите“. Аз въобще не съм ходил на училище.
Децата ми са доста умни – всичките шест.
Училището е нищо. Ние не ставаме тези, за които ни учат. Ние сме това, което попиваме през първите три или четири години от живота си. Усмивки, мелодии, шумове – всичко това ни създава и придава форма на ума ни.
Още като момче, на остров Кет (един от Бахамските острови, родното място на Поатие – б. ред.) аз често ловувах с прашка, удрях птици. Това е, за което съжалявам най-много. Доста късно разбрах за стойността на всеки живот.
В детството ми на целия остров имаше само двама бели хора – лекарят и продавачката. „Бял“ и „черен“ за мен бяха думи като „слаб“, „висок“ или „стар“. Всичко това се промени, когато се преместихме в Маями. Всичко около нас сякаш говореше: „Ти не си този, за който се мислиш“. Но аз отговорях: „О, не, аз съм този, за който се аз се мисля. Но не съм този, който съм за теб“.
Аз станах известен актьор само защото много режисьори едновременно искаха да кажат, че расизмът е нещо лошо.
В Ню Йорк, където се оказах в края на 1940 година, подработвах като миех чинии. Помня как взех „Амстердам Нюз“ (афроамерикански вестник, излизащ от 1909 г. – б.ред.) и започнах да търся работа. Но никой не търсеше мияч на чинии. Започнах да мачкам вестника когато видях думите „търси се актьор“. Афроамерикански театър. Втурнах се натам, но на пробите се представих лошо и ме изхвърлиха на улицата. Режисорът извика след мен: „По-добре продължавай да миеш чинии“. Когато се качих в автобуса, изведнаж осъзнах, че не съм му казвал, че това работя. Той просто смяташе, че аз не ставам за нищо повече. Така разбрах, че трябва да стана актьор.
През 1960 г. много черни ме мразеха. Аз бях за тях чичо Том и негърче на повикване, което обслужва бялата публика, реализирайкки мечтите на белите либерали. Но тогава наричаха чичо Том дори и Мартин Лутър Кинг.
През 1997 г. станах посланик на Бахамските острови в Япония, но не исках да остана на този пост пожизнено.
Най-силната дума в речника на съвременния човек е думата „не“. Особено, когато я казваш на себе си.
Лесно е да се остане в рамките на морала, етиката и закона, ако знаеш много умни думи, които помагат да се изкриви истината.
Винаги съм имал прекрасни отношения с тишината. Научих се да я слушам и да живея такъв живот – прост като тишината.
Няма рецепта за дълголетие. Но ако питате мен, ще кажа, че ям много риба, зеленчуци, кафяв ориз и минавам без алкохол. Ако до някъде може да се стигне пеша, отивам пеша. Въпреки че, след осемдесетте години спрях да харесвам походката си.
Знаете фразата: „Ако искаш закуска в леглото – спи в кухнята?“ Така и живея.
Искам да се събуждам сутрин докато вярвам, че се събуждайки се сутрин, аз ставам малко по-добър, отколкото съм бил вчера.
Прошката е различна. Най-трудно е да простиш на себе си.
Бих искал да умра като майка ми. Тя си била у дома, занимавала се с обичайните неща, а после казала на сестра ми: „Приготви, моля, чай, аз отивам да полегна“. Когато след няколко минути сестра ми влязла в стаята с чая, майка ми вече я нямало.
Ние всички сме разтревожени от това, че съществуваме.
Аз все още съм тук.
Мануела Георгиева
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
