Дарио Фо, един от най-популярните драматурзи на Италия, чиито пиеси са преведени на 30 езика и са поставяни в над 50 страни на няколко континента, почина преди две години. Авторът актьор е прочут с острите си политически сатири. Сред заглавията, с които е познат на българската публика са „Случайната смърт на един анархист“, „Архангелите не играят флипер“, „Няма да платим, няма да платим“, „Отворена брачна двойка“, „Не всеки крадец е мошеник“. Автор е на още около 70 пиеси – „Грешката е вярна“, „Лукреция Борджия“, издадена от „Бард“.
Фо е носител на Нобелова награда за литература от 1997 година, която по общо мнение получава за цялостното си творчество. „Това е признанието за „играещите думи“, обяснява Фо. За първи път Шведската академия отличава актьор и клоун. Представяйки новия лауреат, постоянният секретар на Шведската академия Сюре Ален казва: „Дарио Фо е от ключовите фигури на европейския театър в последните десетилетия. Той подражава на средновековните шутове, смело критикува властта и защитава достойнството на угнетените. Отваря ни очите за злоупотребите с власт и имущество и за всичко, което се случва в несправедливото ни общество.“ Присъждането на престижната награда на Фо имаше и някои отрицателни коментари. Но Умберто Еко и Тони Кушнер защитиха избора на Шведската академия.
Роден на 24 март 1926 г. в Санджиано, градче на езерото Маджоре, Фо усвоява разказваческото изкуство от дядо си, амбулантен търговец. Към края на Втората световна война е мобилизиран, но успява да се измъкне от фронта, като прекарва в укритие последните месеци на бойните действия.
Премествайки се в Милано, Фо учи архитектура преди да се насочи към писането. След като се среща с бъдещата си съпруга Франка Раме в началото на 50-те, той постига успех с поредица от монолози, благодарение на които започва да прави собствено предаване по италианското национално радио. Десетилетия Фо и Франка, негова муза и често актриса в спектаклите, завладяват сърцата и умовете на обикновените италианци със своите истории, редовно осмиващи политическите лидери с раздвижен, остроумен диалог. Творбите на ляво ориентирания Фо от 60-те, 70-те и 80-те са осеяни с критиките към политическите убийства, корупцията, организираната престъпност, расизма, римокатолическата теология и войната. През 90-те и началото на новия век той взема на прицел „Форца, Италия“ и нейния лидер Силвио Берлускони. В последно време Фо осъждаше банковата политика в европейската дългова криза. Той се превърна и в основен идеолог на движението „Пет звезди“ – анархична антипартийна върхушка, водена от Бепе Грило.
„Днешна Италия е ужасяваща“, коментира година преди смъртта си интелектуалецът.
Абсолютната вулгарност на Силвио Берлускони роди силна социална поляризация. Така богатите стават още по-богати, а бедните – още по-бедни. Честно казано, не виждам как ще можем да се измъкнем от това общо пропадане.“
В думите си за самия Берлускони драматургът е дори още по-смел и остър. „Би било наистина абсурдно да си представим Берлускони като нормална личност. Той прилича на това двуглаво чудовище – полу Убу („Убу кралят“, пиеса от Алфред Джари. Убу е измислена дума, която не означава нищо), полу Путин. Берлускони е абсолютен шампион в заблуждаването на италианския народ. Откакто бе министър-председател, съдбата на всички онези, които мислят в Италия, не е завидна.“
Фо взе намушка и сегашния премиер Матео Ренци. „Той също е продукт на тази берлусконска школа. Гмурна се умело в пукнатините, отворени от берлусконската разрушителност и приложи незабавно стратегията „против“ – против синдикатите, против училището, против културата. А те са традиционните бастиони на лявото. После той наложи на цялото италианско население забележителни жертви. Не мислете, че това е свършило. Да прибегнем до фигура от комедия дел арте: Ренци е човекът, който говори, жестикулира, разклащайки много силно колене, за да ни накара да повярваме, че върви напред. И при това той не помръдва и на милиметър. Залага върху чисто оптичната илюзия. Чака се медиите да осъдят лицемерието му.“
Ренци обаче не таи лоши чувства към интелектуалеца. В официално изявление по повод смъртта му каза: „Със смъртта на Дарио Фо Италия загуби един от най-великите си характери в театъра, културата и обществения живот. Неговите сатирични произведения, изследвания, сценична работа и многостранна артистична дейност са световно наследство.“
За да се разбере по-добре духът на Фо, е показателен един случай от 2014-а, когато драматургът фалшифицира няколко картини на Пикасо, след като синът на художника поискал висока сума за авторските права на баща си. Дарио възнамерявал да ги включи в нов проект. После Фо дори нареди изложба с фалшификатите си във Франкфурт.
Самият драматург определя целта си простичко: „Опитвам да забавлявам хората, да ги накарам да се смеят, докато настръхнат…“
standartnews.com
ARTDAY.BG
