Продавачът на надежди е негов герой – щедър, усмихнат и любим. А писателят Джани Родари даряваше надежди. На всички. И на децата, и на възрастните. В неговото измислено „магазинче с две полички” се раждаха най-прекрасните детски книги – „Приключенията на Лукчо”, „Джелсомино в страната на лъжците”, „Приказки по телефона”, „Граматика на фантазията”, „Разни приказки за игра”, „Пътешествието на синята стрела”, „Невидимият Тонино”, „Теменужка на Северния полюс”…
Детски ли? Както всички добри книги за деца, написаните от Джани Родари са… за цял живот. Четеш или ти ги четат като дете, после ги препрочиташ сам и още повече се влюбваш в тях, за да ги четеш след години на своите деца и внуци.
„Сълзата на капризното дете тежи по-малко от вятър. Сълзата на гладното дете е по-тежка от цялата Земя”, казваше приживе италианският сладкодумец. Джани Родари обикаляше света (беше и в България) и навсякъде бе прегръщан от своите читатели. Защото самият той ги обичаше и прегръщаше. И бе посветил сърцето, душата и ума си на тях. Обичаше да се шегува: „Да спиш – това е само губи време: защото когато аз спя, не мога да съм там!”
Родари беше повече от писател. Беше философ, психолог, мъдрец. Казваше: „Наистина ли има такава необходимост от огледала? За да узнаем, дали сме красиви и симпатични, достатъчно е да затворим очи и да питаме своето сърце и ум.” И издигаше човешкия ум на пиедестал. Защото „умът не знае граници”.
Само блестащият чист ум може да подреди думичките така, както ги подреждаше Джани Родари:
„Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
– Надежда. Надежда за всички.
„Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!“
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.
А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.”
Джани Родари е роден на 23 октомври през 1920 г. в Оменя, Италия. Баща му умира, когато Джани е едва на 10. Бъдещият писател е болнаво и слабичко дете, но безкрайно обича музиката и книгите. Според биографите му още като момче се запознава с мислители като Ницше и Шопенхауер. Учи в семинария и още преди да навърши 20, вече обучава деца в селски училища.
Известно време посещава лекции във Филологическия факултет на Университета в Милано, но идват годините на Втората световна война. Вярно, освободен е от военна служба заради влошено здраве, но завинаги е белязан от кошмара на времето – негови близки приятели загиват, а брат му Чезаре е изпратен в концлагер. Факт, които му е достатъчен, за да се присъедини към италианската Съпротива.
Когато настъпва мирът, Родари започва работа като журналист във в. „Унита”, но осъзнава и дарбата си на разказвач. През 1951 г. излизат първите му две книги – стихосбирката „Книжка със смешни стихотворения” и романът „Приключенията на Лукчо”. И не спира да пише до края на дните си. През 1970 г. е удостоен с най-престижното отличие за детска литература, наградата „Андерсен”. Отива си от този свят десет години по късно – на 14 април 1980 г. в Рим.
Предлагаме ви една от кратките му приказки за деца:
Човечето от нищо
„Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
– Не се ли страхуваш от котката?
– Не, разбира се – отговорила мишката от нищо, – в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважавам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.
– Главата ме заболя – казало човечето от нищо.
– Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената, няма да те заболи.
Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като се било засилило – паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичко това, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.“
При Джани Родари истината и измислицата вървят в едно. Иначе нямаше да е приказно словото му.
Виолета Цветкова, ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
