Испанският „Декамерон“ излиза за пръв път на български
Мъдрост, от която да се учим и днес, съдържа тази книга, устояла на времето и създала автори като Андерсен, Паулу Коелю и Хорхе Букай. „Граф Луканор“ (издание на „Изида“, превод проф. Стефка Петрова) е написана 18 години преди „Декамерон“ на Бокачо от испанския благородник дон Хуан Мануел (1282-1349). Той е имал бурна съдба, внук и племенник е на крале, а дъщеря му става кралица.
„Граф Луканор“ включва 51 новели, притчи, басни и афоризми. Любопитното е, че новела 32. векове по-късно е пресътворена от Х. К. Андерсен в приказката му „Новите дрехи на царя“. В дневника си Андерсен сам признава, че е заимствал сюжета. Хорхе Луис Борхес включва в своята „Антология на фантастичната литература“ новела 11.
Дон Хуан Мануел (1282-1349) е един от най-големите испански писатели през Средновековието. Внук е на крал Фернандо III и племенник на Алфонсо X Мъдрия, а дъщеря му е кралица – съпруга на крал Енрике II. Роден е в Ескалона (Толедо). Имал бурна и неспокойна съдба, като непрестанните му амбиции за по-високо социално положение и по-изгодни бракове за децата му го карали да влиза в конфликти с различни владетели, да напуска родината си за дълги периоди от време и често да сменя политическите си пристрастия. До голяма степен именно натрупаният житейски опит и нелеката му съдба поставят своя отпечатък и върху историите, които дон Хуан Мануел събира и обработва, и посланията, които отправя към читателите си. През последните 25 години от живота си той се отдава на литературна дейност. Пише не на латински, а на испански. Създава десетина книги, като до нас са достигнали половината от тях.
Най-значимото му произведение е „Граф Луканор“ (1335). Книгата е с нравствени примери от живота на владетели и народи от различни епохи и е предназначена за тези, които искат да успеят в живота. Състои се от пет части. Първата, най-обемната, включва 51 новели. Втората, третата и четвъртата част са колекция от афоризми и изказвания по същите теми. Петата е кратък морален трактат.
Тематичното разнообразие е много голямо, както и разнородността на източниците – тук срещаме разкази, изведени от собствения личен опит на автора, устни предания на еврейските му слуги, истории с очевиден ориенталски произход, класически басни и притчи.
Най-общо повествованието се движи по следната схема: благородникът град Луканор задава въпроси на своя мъдър съветник Патронио, който след това му разказва аналогична история, благодарение на която господарят му стига до успешно решение на своя проблем. След това дон Хуан Мануел добавя кратки стихове, в които е синтезирана поуката от разказаното. По този начин произведенията постигат дълбоко морализаторската си и нравствено-дидактична цел и дават на читателя съвети за водене на извисен начин на живот, учат го да се стреми към доброто и универсалните духовни ценности.
Трийсет и втора история за ТОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧИЛО НА ЕДИН ВЛАДЕТЕЛ И ХИТРЕЦИТЕ, КОИТО ПРАВЕЛИ ПЛАТ
Веднъж граф Луканор каза на Патронио, своя съветник:
– Патронио, един човек дойде да ми предложи една много важна работа и каза, че ми е много изгодна, но иска да не споменавам за нея на никого, каквото и доверие да ми вдъхва. Настоява много за тайната и ме уверява, че ако кажа на някого, имението и дори животът ми ще бъдат в опасност. Като зная, че никой не може да ви сподели нищо, без да си дадете сметка дали е истина, или не, ви моля да ми кажете как ви се струва тази работа.
– Господин графе Луканор – отговори Патронио, – за да видите какво, както на мене ми се струва, е изгодно за вас, бих искал да научите какво се е случило на един владетел и трима мошеници, дошли да го измамят.
Графът го попита какво се е случило.
– Господин графе Луканор – рече Патронио, – трима хитреци отишли при владетеля и му казали, че умеели да правят много красив плат и специално изработвали плат, който можел да бъде видян само от истински син на баща си, но не можел да го види онзи, който не бил такъв. Това зарадвало много владетеля, който се надявал, че чрез такова средство ще може да научи кои са родни синове на онези, които се явявали като техни родители, и кои не, и така ще увеличи своите блага, тъй като мюсюлманите не наследяват, ако не са истински деца на родителите си; тези, които нямали деца, ги наследява владетелят. Той им дал един салон да правят плат.
Казали, че за да се види, че няма измама, можело да ги заключат в онзи салон, докато платът не бъде завършен. Това също зарадвало много владетеля, който ги заключил в салона, като им дал преди това необходимото злато, сребро и пари, за да изработят плата.
Сложили си стан и се престорили, сякаш тъкат през цялото време. След няколко дни един от тях отишъл да съобщи на владетеля, че вече платът е започнат и че бил много красив. Казал му също с какви бродерии и рисунки го изработвали, и го поканил да отиде да го види, но го помолил да отиде сам, разбира се. Това искане се сторило много правилно на владетеля.
Като искал да провери предварително как стоят нещата, владетелят изпратил един от своите служители да види плата и го помолил после да му каже истината. След като говорил с хитреците и чул какво разказват за мистерията на плата, служителят не се осмелил да каже на владетеля, че не го е видял. След това владетелят изпратил друг, който също твърдял, че го е видял. Чувайки от всички, които изпращал, че били видели плата, отишъл и владетелят да го види. Когато влязъл в салона, съзрял тримата хитреци да се движат, като че ли тъкат, говорейки му така: „Вижте това творение. Разгледайте тази история. Наблюдавайте рисунките и разнообразието на цветовете.“ Макар че всички предишни пратеници били съгласни с това, което казвали хитреците, истината била, че не работели нищо. Като не видял нищо, но въпреки това чул какво говорели за плата, който другите били видели, владетелят се изплашил до смърт, защото помислил, че това му се случва, тъй като не е син на владетел, и решил, че ако каже, че не вижда плата, ще изгуби владенията си. Ето защо започнал да го хвали и да се вслушва много добре в описанието на тъкачите. Когато се върнал в стаята си, разказал на придворните колко добра и красива е онази тъкан, и дори им описал рисунките и цветовете, като скривал по този начин обзелото го съмнение.
След два-три дни изпратил един министър да види плата. Преди да отиде, владетелят му разказал за прелестите на плата. Министърът отишъл, но когато видял хитреците, които се престрували, че тъкат, и ги чул да описват плата и да казват, че владетелят също го бил видял, решил, че той не съзира нищо, тъй като не е син на онзи, когото мисли за свой баща, и че ако другите го разберат, ще бъде опозорен. Затова започнал и той като владетеля да хвали работата на хитреците, и дори повече от него.
Като се върнал, министърът разказал, че е видял плата, и го похвалил много. Владетелят се убедил в своето нещастие, мислейки си, че щом министърът му е видял плата, а той не, вече нямало съмнение, че не е син на владетеля, когото е наследил. Тогава започнал да превъзнася още повече качествата и красотата на онзи плат и да хвали онези, които знаели да правят такива великолепни работи.
На следващия ден с още един министър се случило същото. Какво повече да ви казвам? По този начин от страх пред безчестието били измамени владетелят и останалите жители на онази страна, без някой да се осмели да каже, че не вижда плата. Така вървели работите по-нататък, докато дошъл един от най-големите празници за годината. Всички казали на владетеля, че трябва да се облече на празника с онзи плат. Хитреците му донесли плата, увит в един чаршаф, връчили му го и попитали какво желаел да направят от него. Владетелят им показал какъв костюм иска. Те му взели мерки и се престорили, че режат плата и след това го шият.
Когато настъпил празничният ден, дошъл и владетелят със скроения и ушит плат. Накарали го да вярва, че му обличат костюма и изглаждат гънките. По този начин владетелят се убедил, че е облечен, без да посмее да каже, че не вижда плата. Така облечен, тоест съблечен, качил се на коня, за да мине през града. Имал късмет, че било лято, поради което нямало риск да се простуди. Всички хора, които го гледали, знаели, че този, който не вижда плата, не е син на баща си, и си мислели, че другите го виждат, и много внимавали да не се издадат под страх от опозоряване. Ето защо всички криели своята тайна. Докато най-после негърът, телохранител на владетеля, който нямал нужда да пази честта си, се приближил до него и му казал:
– Господине, самият аз не зная дали ме смятате за син на моя баща или на някой друг, затова ви казвам, че или аз съм сляп, или вие сте гол.
Владетелят започнал да го обижда, казвайки му, че понеже е син на лоша майка, не вижда плата. След като негърът изрекъл истината, друг, който го бил чул, се осмелил да я повтори и така започнала да се носи от уста на уста, докато владетелят и останалите загубили страха от истината и разбрали, че са били изиграни. Тръгнали да търсят тримата хитреци и не ги намерили, понеже те вече си били отишли с това, което измъкнали с измама от краля поради страха му.
Вие, господин графе Луканор, тъй като този човек ви моли да скриете от най-лоялните си съветници това, което той ви казва, бъдете сигурен, че иска да ви измами. Трябва да разберете, че ако поне малко ви познава, няма да има мотиви да ви желае злото. Онези, които са живели с вас и са получавали много добрини от ръката ви, би трябвало да се грижат за вашето добро и да ви служат вярно.
Графът прие този добър съвет, изпълни го и всичко се нареди много добре. Дон Хуан, виждайки, че разказът е добър, го сложи в тази книга и написа стихове, които казват така:
Съвет да не споделяш нещо със приятели,
изпълнен е с измама от твои неприятели.
ARTday.bg
