Преди седмица беше представянето на впечатляващия ? дебют в прозата – книгата с разкази „Потъване в мъртво море“
Името на Антония Апостолова ми стана известно покрай преводите на израелска поезия, после покрай сайта „Литературни разговори“, в който се зачитах в интервюта и рецензии. Правеше впечатление на сериозен, внимателен човек, който търси отговори. Затова и се спрях на книгата ? с разкази „Потъване в мъртво море“, издание на „Жанет 45“. Въпреки, че e технически дебют в прозата, тази книга не е леко четиво. Навсякъде срещнах определението „разкази, обединени от темата за загубата“, но тя е много повече от това. Освен истории, в разказите на Антония има и онази равносметка, към която често се страхуваме да погледнем, и пластове, и далечна перспектива, и хоризонт. За мен обаче най- впечатляващ беше езикът: „образен, гъвкав и свеж“, казва Керана Ангелова в анотацията си към книгата, а аз добавям – като бавна, сложна мелодия, топъл и жив… език, на който читателят вярва.
Тя е родена в Бургас. „Толкова го обичам! Той е особено място, винаги е бил. Вярвам в артистичния му заряд, колкото и ирационално да е това“, казва за него. Там през далечната 1994г. излиза от печат и първата ? книга – „Солена ябълка“, поезия. Съвсем скоро, на 22.10., беше премиерата на „Потъване в мъртво море“. Между двете книги Антония е работила в множество медии, била е журналист и новинар, превеждала е стихове от иврит, посещавала е Творческа академия „Заешка дупка“, живяла е в София и в Холандия, пътувала е, писала е рецензии за нови книги, обичала е сина си, смяла се е, говорила е с голяма част от водещите светила в родната литература, търсила е, намирала е, губила е…
Обожава да я разпитват. „Опасявам се единствено дали ще съм способна да отговоря на всичко, но във всеки случай нямам никакви задръжки да го направя“, пояснява Антония. Какъв човек е? – „Чуплив, но издръжлив. Деликатен, но непревзет. Срамежлив и несигурен, но понякога странно дързък. Съмняващ се“. А какъв автор? – „Хладно чувствен и дистанцирано плътен“.
Питам, до колко са истински историите в книгата? „Изобщо не държа на достоверността в литературата, тъй като това би я направила твърде скучна и предвидима. И въпреки това, като при всеки прозаичен дебют, мисля, че има много от мен в тази книга – и като герои, и като сюжети, и като начин на виждане на света“. Предназначени са за всички, защото сюжетите са съвсем реални и могат да се случат на всеки. Но все пак, Антония предполага, че може би читателят на малко по-зряла възраст би ги възприел една идея по-сполучливо, би се идентифицирал по-успешно с тях.
Питам за онова, което неизменно носи със себе си, а отговорът не ме изненадва: „Езикът! Той е единственото, което за мен означава смислен, несбъркан, истински патриотизъм. Единствената ми национална принадлежност. Всеки ден чета, пиша и общувам на български и това е моята топла връзка с родината. Онова, заради което си тръгнах и искам да забравя, е просто и същевременно фундаментално: мръсния въздух, тежкото състояние на здравеопазването и образованието, неспособността да се достигне стабилна критична маса за каквато и да било промяна, която да катурне мафията, корупцията, но и собствените дефицити в народопсихологията ни. И въпреки всичко, това тук ми липсва, защото носталгията, както и любовта, не е по заслуги, не е рационална“.
Питам за стиховете, защото знам, че Антония е от онези поети, които винаги ще носят някъде в себе си стихове. „Страхувам се, че връщането ми към поезията никога няма да се случи. Мисълта ми обаче продължава да тече концентрирано, тежко, усукано и образно, както е типично за поезията, която концентрира много смисъл в подбрани думи. И това ще продължава едновременно да ми пречи в писането на проза, но и да ми помага да поддържам интересен, пълен с тропи и подтекст език. Надявам се единствено да уцеля баланса.“
В своите интервюта Антония е избрала да задава едни и същи въпроси на различни писатели и поети, които са я впечатлили с произведенията си, а един от въпросите винаги е: „Как не трябва да се пише?“. Затова питам, дали е намерила за себе си отговора? Тя отговаря изчерпателно, защото явно е разбрала отговора: „Клиширано. Най-малкото препоръчвам силно работата със синонимен речник. Не бива да се пише с готови формули, изкарани като от учебник по творческо писане – да, те работят, но ако искаш да създадеш собствен глас, трябва да можеш да изкараш най-малкото неочаквани словосъчетания и конструкции. Не бива да се пише приповдигнато и да се флиртува със сантиментални всеизвестни мъдрости, които уж докосват всяка душа. Изобщо думи като „душа“ и „сърце“ май трябва да се забранят в литературата. Не бива да се пише и бързо, а текстът трябва да се подлага на множество внимателни редакции“.
Какво би казала за „Потъване в мъртво море“ от позицията на рецензент на книги, на човек, който чете постоянно и води разговори с едни от най- бележитите ни автори?
„Че това е един опит за литературно обговаряне на граничните човешки състояния и преживявания – такива, в които всеки „потъва“ рано или късно в живота си. Един опит да бъде погледнато към всевъзможните форми на загубата от различни ракурси, но винаги в контекста на някаква човешка двойка, нейният най-чувствителен измерител. Че книгата е опит за реконструкция на личната памет, дори и чрез инструментите на въображението. Че към героите си авторът подхожда отстранено, безпристрастно, неосъдително, почти научно, като през увеличително стъкло, което фиксира тяхното опомняне и осъзнаване. Че в книгата няма излишни сантименти, няма разтърсващи драми, а към сюжетите се отваря прозорче едва след като бурята на събитията е отминала (или още не е настъпила). Че въпреки тежките си теми, книгата не е тежка, потискаща или сриваща, а е стоплена от сиянието, което прозира през пукнатините.“
И понеже книгата е като дете – създаваш я и я пускаш да върви по своя път, за да срещне своите читатели, приятели, врагове и критици, задавам последния си въпрос: Какво очаква Антония Апостолова от своята книга?
„Очаквам да достигне до може би не толкова много, но смислени читатели. Но най-вече очаквам един ден моето момче да я прочете и да ме види по начин, по който никога не е мислил за мен. Да види, че умея да изричам неща, които е смятал за табу в разговорите ни. Че съм се вълнувала не по-малко от него. Че съм не просто родител, но и жена, способна да се въплъти в толкова много герои, сред които е и самият той“.
Диана Юсколова
ARTday.bg
