Днес хулиганът на балканското кино празнува рожден ден
„Балканският Фелини“ се ражда на днешния ден, 24 ноември, през 1954 година в пределите на бивша Югославия. Въпреки босненския си произход, той е гражданин на света, а творчеството му е със заклужена световна слава.
Ето какво споделя Кустурица:
Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения.
Всички големи градове в Америка приличат повече на изложба за строителни материали, отколкото на онова, което ние в Европа наричаме град.
Балканците живеят с единия крак на асфалта и още не могат да извадят другия от селската кал.
Най-фината анестезия да се анулира ефектът от застрашаващият край на човешкия живот са думите „смъртта е непотвърден слух“.
Просто защото вярвам в идентичността и целостта на моята страна, не ме прави ксенофоб или националист.
Как да се науча да живея във време, в което красивото и възвишеното са придобили антикварна стойност?
За циганите има само пари, любов и семейство. И толкоз. Нищо излишно.
Къщата не е просто творение, както изглежда някому. Това не са само квадратни метри, както го вижда модерната архитектура. Човек е свързан с невидими нишки с дома си. Може той да не се е сраснал с човека като при охлюва или мидата, но със сигурност е неговата база. Дори и когато няма дом и когато затъва, пропастта на човека се мери с дома, който няма.
Днешния свят е запълнен от „хай тек“ езичници.
Филмите трябва да се споделят с онези, с които не споделяте живота си.
Омръзна ми от тази демокрация. В нея хората гласуват за кметове. Иска ми се да има град, в който ще се избират граждани.
Всеки път, когато правя филм, искам да се самоубия… такива са моите сюжети.
Най-приятните картини на едно преселване, каквито в моя живот има много, са в неразборията от вещи, разхвърляни навсякъде в празното пространство. От картонените кутии, торбичките и килнатите долапи стърчат какви ли не предмети и гледат човека право в очите. Докато не ги докоснеш, все си мислиш, че ги виждаш за пръв път. Същото е с фотографиите, събрани в кутии от обувки, и понеже животът стана по-дълъг, те са много повече, отколкото е необходимо. Посегнеш към една или две, а те започват да се хлъзгат по ръцете ти и се разпиляват на всички страни, бягат като събитията, които се изплъзват или се крият из коридорите на забравата.
Срещата с желания безпорядък е много вълнуваща и всичко би било наред, ако човек не беше прокълнат. Дори и да реши никога повече да не погледне някои неща, те, сякаш носени от незнайна сила, се връщат обратно. Редовно, следвайки своята орбита, тези нежелани вещи се връщат пред очите ти. И тогава съжаляваш, че не си ги хвърлил навреме.
Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?“, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели.
Когато някой близък почине, времето престава да тече с обичайния си ход. В момента, когато чуе такава вест, човек мъничко умира. Чува по-лошо, говори по-тихо, става като онази улична лампа, за която не си сигурен дали излъчва светлина. И когато после, тръгвайки на погребението на починалия, човек стигне до мястото, на което трябва, желанието да не бъде дори малко мъртъв отново изцяло го съживява.
ARTday.bg
