„Прераждането ми е просто, и пътят ми изглежда лек…, пише вдъхновен от Созопол
Никола Инджов, поет, публицист, есеист, преводач на поезия от испански, португалски, руски и сръбски, е роден на 30.09.1935 г. в Бургас. Детството му преминава в Созопол, в Гюмюрджина (дн. Северна Гърция), юношеството му – в Хасково. За първи път публикува стихове в сп. „Септември“ (1952). Има награди от Празника на поезията (1961), от Световния младежки фестивал в Хелзинки (1962), от Съюза на съветските писатели (1967), от Съюза на преводачите (1999), от Съюза на българските писатели за най-добър роман („Възречени от Манастър“) за 2001, за най-добра публицистична книга („Приписки към времето“) за 2005. Носител на голямата литературна награда на Бургас (1996). Носител на Националната Ботевска награда (2001), на Орден „Кирил и Методий“ – огърлие, за особени заслуги в развитието на българската култура (2006). Автор е на стихосбирките „Предчувствие“, „Пътища и любов“, „Вечерна ръкавица“, „Всекидневен човек“, „Лунна родина“, „Останали стихотворения“; на поемите „Балада за Камен Болшевика“, „Тихол с петела“, „Дългосвет“, „Избор на звезда“, „Странник“; на романа „Възречени от Манастър“; на книгите с публицистичен и пътеписен характер „Сантиментален марш“, „Кубамар“, „Лотос, винтовка, рало“, „Висоти и подножия“, „Всекидневно човечество“, „Отдалече път и надалече“, „Пее среднощ, призори плаче“, „Дяволите от рая“, „Приписки към времето“, „Избрани съчинения в четири тома“ (изд. „Захарий Стоянов“). По-важни преводи: Лопе де Вега „Фуенте овехуна“ (драма), „Петото слънце“ (поезия на маите, инките и ацтеките), „Потеклото на светците“ (поезия на убити латиноамерикански поети), „Време и вик под кондора“ (латиноамериканска доколумбова, класическа и съвременна поезия).
Никола Инджов (вдясно) с Габриел Гарсия Маркес през 1980 г. в Мексико
Припомняме си едно от стихотворенията на поета, посветено на любимия му Созопол:
***
Веднъж по прилива разпенен,
друг път по вятъра смълчан
че има музика за мене
усетих, и усетих там,
че някой по земята скита
несретен, но в заветен ден
човечеството във гранита
извайва го над прах и тлен.
Когато в старата ми къща
извира в полунощ съня,
аз, прероденият, се връщам
от фрески и от писмена.
Прераждането ми е просто,
и пътят ми изглежда лек –
на каменния полуостров
съм аз безкрайният човек.
Припламвам тука, тука стина
в заветния и кобен час.
Единствената ми родина
изглежда съм самият аз.
1959 г.
Из ДВАДЕСЕТ СТИХОТВОРЕНИЯЗА ЛЮБОВТА И ЕДНА ОТЧАЯНА ПЕСЕН
От Пабло Неруда, превод Никола Инджов
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
Да напиша например: „Озвездена нощта е
и сини трептят светилата далече“.
Кръжи нощният вятър в небето и пее.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
…Исках я, а и тя ме искаше от време на време.
В такива нощи в ръцете си я поемах.
Целувах я толкова пъти под небето безкрайно.
Тя ме искаше, а от време на време и аз я исках.
Как да не обичам очите ѝ, взрени в мене.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
Да мисля, че не я притежавам. Да чувствам, че съм я загубил.
Да слушам нощта безкрайна, по-безкрайна без нея.
И стихът да пада в душата ми като роса в тревата.
Има ли значение, че любовта ми не я опази.
Нощта е озвездена и тя не е с мене.
Сборник „Поезия“ (Издателство „Колибри“)
Поклон!
ARTday.bg
