Багряна е псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева. Гранддамата на българската поезия се ражда на 29 април (16 април) през 1893 година в София.
Израсла е в семейство със 7 деца – тя е най-голямата. Учи в родния град на баща си – Сливен и във Велико Търново, след което учителства в едно ямболско село, във Враца и Кюстендил. В Софийския университет, където завършва славянска филология, Багряна дружи с такива млади творци като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов. Запознанството й с Йордан Йовков поражда нежни интимни трепети у мълчаливия автор на разкази. Именно той занася нейни стихове в сп. „Съвременна мисъл“.
Още 17-годишна, в началото на века – 20-ти век, Багряна е чакала с нетърпение Халеевата комета, всяваща ужас в много у хората. Поетесата става свидетелка на това събитие и поетически запечатва този миг.
Елисавета Багряна навлиза в литературния живот след Първата световна война, когато откъснатата от живота символистична поезия е изместена от един нов поетичен свят – реален и земен, наситен с дъха на веществения мир и радостта на земното слънце. Определят Багряна като поетеса, която не търси смисъла на нещата извън тях, а като творец, който възприема света с непосредствения трепет на своите сетива. Поезията ѝ винаги ще звучи със силата на векове потискания порив на жената към свободна изява. В същото време поетесата носи чертите на една подчертана женственост – в нея говори сърцето на „последната и първата жена“ – „Потомка“, „Интериор“, „Пенелопа на 20-ти век“, „Вик“, „Среща“.
Известно е, че личният живот на Багряна не е бил лек, той е изпълнен със срещи и раздели, със смърт и самота, но именно чрез своето страдание тя стига до драмата на своето време и в личната й болка зазвучава болката на съвременния човек, болка с нова мъдрост – в „Далечно плаване“, „Боянски цикъл“, „Бразилски цикъл“ и др.
В своята изповед, записана от Блага Димитрова и Йордан Василев, поетесата споделя, че се е омъжила, без да бъде силно влюбена, заради годините на война. Съпругът ѝ поручик Иван Шапкарев, 11-ят син на големия фолклорист Кузман Шапкарев, бил упорит, малко нервен и настойчив, пеел хубаво. Имат един син. Багряна живеела със своята свекърва, която треперела над сина си Жан, обикаляла с ръкоделието си своите комшийки и се възмущавала от снаха си, която тайничко четяла и пишела в кухнята, докато готвела и криела стиховете си под мушамата на масата. Младата поетеса превежда Ахматова и Цветаева, не спирайки да работи върху собствения си стих.
Най-силно отражение за изграждането ѝ като жена и поетеса са дали двама мъже в живота на Багряна. Тя намира себе си в Боян Пенев. Всичко в поезията ѝ започва да звучи като „Песен на песните“. И достига своя трагичен връх в „Реквием“ след неговата смърт.
Зрялата Багряна изживява нещо ново и изключително със сръбския поет Раде Драйнац, който идва в София през 30-те години по повод откриването на първата въздушна линия София-Белград. Оперират Драйнац, тя го приема в своя дом и клюките започват… Те се разделят. Багряна се страхува от бохемското му поведение, което всъщност я привлича, но и плаши. „Между нашите колеги не съм се чувствала жена, а като писател сред писатели“ – ще напише тя по-късно. А с този „чуждестранен, светъл хан“, както тя нарича Драйнац, се чувства прекрасно.
Елисавета Багряна напусна нашия свят през 1991 г. Книгите ѝ са издадени във Франция, Чехия, Сърбия, Русия, Румъния, Италия, Швеция, Полша. Стиховете ѝ са преведени на 25 езика.
Да си припомним едно от тях:
ДЪЖД
Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: – Колко много те обичам…
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда…
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
