Перото бе неин неизменен приятел
Ненатрапчива, тиха, скромна и с богата душевност – такава ще я запомним. Мария Николаева е не просто добър журналист, но и човек, който умееше да борави с перото, създавайки или разказвайки истории. Малцина умеят да омайват с писано слово, а тя определено беше омайница.
Мария Николова използваше социалните мрежи, за да обогати потребителите, представяйки им неща, които те карат да се замислиш над истински важните неща.
Не бях и предполагала, че ще го срещна… него и семейството му. Просто заминахме ненадейно за Сухиндол и си избрахме място по интернет за спане в последния момент. Той ни чакаше пред вратата на къщата си за гости. Такъв един усмихнат, от хората, които бих искала да срещна, ако съм някъде насред нищото и имам наистина нужда от помощ, останала без подслон. Българското гостоприемство, което е все повече рядкост. Показва механата с такава гордост, като магьосник вади бутилки и миниатюрни чашки с ракия за дегустация. Бях технолог във Вимпрома, сега я правя за моите хора и за гостите, усмихва се бай Васил, а аз така му се радвам, на цялата чистота, която излъчва и на ентусиазма, несломен нито от кризата, нито от епидемията, от нищо. После идва синът му и той с онази нотка на чистота като баща си, гледа го и направо благоговее. Наблюдавам ги едни такива усмихнати, как ми разказват за гостите си, за въздуха „толкова чист, че ще те излекува за дни“, за живота си, така простичко красив… и съвсем не съм подготвена за това, което ще ме очаква на другия ден. На сутринта слизам да си кажем довиждане, бащата, Васил е направил кафе и ми казва – ела, виж, запалих свещичка за теб, от сутринта съм я запалил, от Бачково е, осветена. Една седмица поне ще ти е спокойно. Говори ми той така, аз виждам свещта и се разплаквам, буца ми застава на гърлото… Да се върнеш пак, казва Васил, ще те чакаме. От механата му снимах най-много чановете на тавана. И едва, когато си тръгвах, си дадох сметка защо. Сърца…
***
Преди време приятел ми разказа как е попаднал в ашрам в Индия, след като съпругата му го напуснала, а той просто решил да търси себе си и смисъла на живота, „ако го има въобще“, обясняваше ми. Заминал за Индия, трябвали му точно десет дни, за да осъзнае колко много е сгрешил. Преломният момент бил, когато случайно присъствал на жесток скандал между гуруто и съпругата му, Учителят просто посегнал да я удари.
Моят приятел се прибрал безславно в България, без да намери нито вярата, която търсел, нито смисъла. Разказваше ми всичко това на чаша вино и аз се чувствах много мъдра тогава, докато се опитвах да му обясня, че не е необходимо да стигнеш до другия край на света, за да откриеш това, което винаги е било в теб.
През октомври се разболях. Толкова, че дори и да стана от леглото ми костваше огромно усилие. И така започнах всеки ден да си налагам с по няколко крачки излизане навън. Вървях по улицата до кооперацията ни, няколко метра, а на мен ми се струваха като онова пътуване до другия край на света, за което ми разказваше тогава моят приятел. И така всеки ден, накрая сядах притихнала на една пейка, събирайки сили да дишам за пътя обратно до нас. За това си мисля тези дни, когато хората си правят равносметки. Как няколко метра могат да са като хилядите километри, които си изминал, за да се върнеш пак откъдето си тръгнал, но вече друг, към себе си. И как смисълът наистина е вътре в нас. Да останем на едно място или да направим онези няколко крачки, независимо какво ще получим накрая. Това ми е урокът за тази година. Да се движа. И да не спирам да обичам. Пожелавам го и на вас!
***
Какъв е най-хубавият ви спомен като дете? Клиширан въпрос от още по-глупав тест, който ми се мярка случайно в Интернет. А аз се сещам за един ден като малка, в селото, където баба и дядо имаха вила. Вървим към реката и внезапно завалява дъжд. Не капки, пороен е, пищим от кеф, събуваме обувките, червената пръст се е превърнала в най-прекрасната кал за джапане с боси крака. И после… реката, не е дълбока, но тогава ми се струваше като море, в което да се пльоснеш със засилка. Не си бях спомняла това от толкова много време. Различните форми на обич…
Светъл път, мила Мария!
Димитър Янков
ARTday.bg
