Режисьорът от първо лице
Аз не репетирам, не се подготвям, идвам на репетиции и се чудя какво да правя и както тръгне. Така работя. Дори и германците го научиха вече. Но там това не бива да го показваш. Там трябва да покажеш, че си мислил цяла нощ и затова си решил: абе я мини там, пък да видм какво ще стане.
Никога не съм се радвал на Нова година, защото съм я свързвал с позволения от комунистите след Рождество Христово празник, на който напети бъдещи партийци и настоящи комсомолци показваха, че тогава купуваха елха, а не на Коледа и празнуваха със страшни гърмежи, за да ни напомнят, че могат да ни изпозастрелят ако не празнуваме с тях.
Обичам да чета Орхан Памук. Съжалявам, че в тяхната религия е забранено рисуването и описанието на човешките чувства. Те можеха да има уникални художници и литература, ако това нещо не им беше забранено по някакъв начин от религията.
Пожелавам да имаме толерантност. Ние сме много нетолерантни хора и въобще в материалното измерение на света щастието за един автоматически означава нещастие за друг, т.е. да имаш повече, значи по-малко за другия. Не съм комунист, нито социалист, но апелирам към някакво смирение в хората и толерантност.
Ако се позовем на принципа на демокрацията „мнозинството печели“, ако се направи един референдум – защото сега е много модерно да се организират референдуми: – „Кой вид музика да остане: класическата, или чалгата, или джазът?“ И ще остане чалгата – класиката и джазът ще трябва да се забранят. Така че: внимавайте с референдумите. По който и да е въпрос. По всеки въпрос би трябвало да отговарят ерудирани в тази посока хора. Например по въпроса за математиката: „Дали 7 по 8 от утре да е 56 или 54?“ – трябва да се разпитват математици. Само енергетик, сеизмолог и икономист би могъл да отговаря на въпроса за АЕЦ „Белене“. А Гочо Папура от село Долен Бамбук… той на която ракия е…, каквото му кажат, това ще говори на този референдум. Не може това да се случи. Неграмотни хора не могат нито да гласуват, нито да изявяват някакво мнение. Мнението на неграмотния човек е: бирата е топла или студена… и ракията също.
В чалгата виждам удобен инструмент за манипулиране на хората.
Добре е, когато избухливостта ми докарва неприятности на мен, а не на тези около мен. Засега страдат близките ми, пред тях викам най-много. Репетирам шумно, крясъците и лошите думи са част от стила ми на работа.
За да бъдеш щастлив, трябва да учиш много – за да си създадеш някакви твои критерии това да се случи. Това е талант… и образование – да бъдеш щастлив.
И някъде съм го казвал, че с удоволствие трябва да вдишваме въздуха, който ни е даден, но да не го издишваме в лицето на съседния човек, ако не сме си мили зъбите.
Имах възможността да видя израелската пустиня на път за Мъртво море, представих си само за малко да живея там – няма начин да не стана агресивен или пък спящ летен сън философ. Не знам – това ме плаши, че в света почват да стават все по-неконтролируеми агресиите навсякъде.
Много пъти съм го казал: ще въведа данък чалга. Взема се един процент от всеки хонорар на всеки чалга изпълнител – който за десет минути пеене е колкото десетмесечната заплата на един артист.
Начинът ми на работа е изключително изморителен за мен и артистите. Измислям текста по време на репетициите и артистите се чудят какво да учат – всичко постоянно се променя. Композиторът и художниците винаги трябва да са зад гърба ми и да задоволяват прищевките ми. Това изнервя всички, абсолютно всички! Вече ще работя по лесния начин, както правят останалите ми колеги. Те режисират написан от друг текст. Това е лесно, твърде лесно. Два пъти съм го правил и го знам от опит. Има рецепти – стига да си прочел една-две книги, да не си много тъп, артистите да могат да говорят естествено от сцената и представлението става.
Не харесвам това, което върша. Щото ако го харесвам, ще спра да го върша.
Ние нямаме стаж по цивилизация. При нас беше забранено да се спомене за „човешки права“ – имаше класови права. Тоест тоя, който копа, трябваше да взема повече от тоя, който се занимава с биология, медицина и физика например. Това бяха правата на класата. Ние не знаем как да бъдем свободни. Свободата е нещо, за което се учи.
Публика има, но това не значи, че театърът у нас е във възход. Защото това да имаш много публика не е критерий. Интересът към театъра е във възход.
Първо говоря, след това разбирам какво съм казал. Процесът е неконтролируем.
Режисьорът смята, че всички, дори техниците, трябва да са толкова потънали в работата, колкото той. Да страдат, да се изтощават, да пъшкат… Когато това не става, режисьорът побеснява и децибелите се вдигат.
Свикнал съм не аз, а мен да коментират. За това съм учил, за това съм се дипломирал.
Слушам настроенията сред техниците. Ако те се радват дори и на интелектуални представления и идват с желание на работа, знам, че нещата вървят.
Спорът си е спор. Дано продължи по-дълго. Свърши ли, свършва и интересът на партньорите един към друг. Замислям се и над фонетичната близост на спор и спорт.
Често забелязвам една… красива тишина в залата. Което значи, че хората са погълнати и внимават. Защото има и една тишина от вежливост… Тишината много се усеща. Думите са думи – с тях пò можеш да излъжеш. С тишина – не.
ARTday.bg
