Само морето може да ни укроти. Единствено то напомня колко сме малки – не само на ръст. Желанията ни погубват в иронична надпревара със самите себе си. Надпревара, предварително обречена на провал.
Само вятърът е искрен. Само червеният диск на слънцето сутрин откровено се усмихва на всичко. Има какво да научим от тях.
Докато споделяме морската шир, ние сме благородни. Връщаме си онази доброта, която би трябвало да бъде неотменна наша спътница. С мириса на солената вода пробуждаме тъгата за отминалото, за пропуснатото и за онова, което вероятно ще изпуснем, докато се взираме в ненужните си страхове.
Късно е да си обещаваме спомени. Но е така достъпно да си обещаем по-смислено бъдеще…
Хладината вечер отстъпва място на жегата денем и в кръговрата на сезоните ние със сигурност за миг отново се чувстваме хора. Само след броени дни есента ще постави ново начало, в което от нас зависи как ще ни запомнят другите. Как ние ще запомним себе си.
Пиша от брега. Ето ги моите сто години самота – побрани в една чанта с хавлиена кърпа, шапка и слънцезащитен крем.
Не искам да избягам от тази самота, тя има право на вечност.
Пиша, защото е абсолютно задължително да дам воля на думите, да им вдъхна живот преди да отлетят на юг с прелетните птици, които вече се стягат за път. Думите остават. Ще се реят във време-пространството между Африка и останалите континенти, защото така повелява безмилостната красота на природата.
Оставам и аз като в песен от „Оркестър без име“ – завинаги при шума на вълните, укротен от тях.
Смирен до последната прашинка пясък.
Добромир Банев, Созопол
ARTDAY.bg
