От първо лице разказва Ирина Канушева
Такаааа. Ще пътувам за Страсбург за заседание на европейска институция. Правила съм го много пъти в различни градове и задължително веднъж в годината до Страсбург.
Обичам ранните полети. Когато самолетът излита в 6 часа, трябва да си там около 4, тоест – почти не спиш. Ставането в 3 за мен означава поглеждане на часовника през 15 минути, да не би да не чуя будилника. Но пък стигаш крайната си точка по-рано и пътуването е зад гърба ти, с всичките му паспортни проверки и прегледи на багажа. Затова го обичам, но….
Пътуването до Страсбург с Луфтханза става на две части – една със самолет, около два часа и половина и още една, с автобус на авиокомпанията, която трае също толкова. Лошо няма, автобусите са луксозни, шофьорите възпитани. Само че, заради ковид или по други причини, вместо на два часа и половина, сега има автобус на всеки пет часа. Да станеш в три, да кацнеш във Франкфурт в 7 и да чакаш повече от пет часа, за да пристигнеш в 4 следобед… Съмнително удоволствие. Затова този път решавам да взема следобедния полет до Франкфурт, хем ще се наспя нормално, хем от кацането до автобуса има само около час. Тъкмо, колкото да се придвижа от терминала, на който ще кацна, до терминала, от който тръгва автобусът. Длъжна съм да отбележа, че Франкфуртското летище е едно от най-големите в света и май най-голямото в Европа.
Така. Тръгвам. Чекирам си куфара и, понеже съм го играла вече, искам потвърждение от служителката, която го приема, че ще си го получа на терминала на автобуса. Той се намира в друга сграда, извън летището, там, където са и влаковете. Да, казва тя, там го търсете.
Долитам до Франкфурт с леко закъснение. Прехвърчам през терминалите на път за автобуса и стигам до багажното там. Куфарът ми го няма. Там е само един ушмулен служител с неясен произход, който с видимо неудоволствие проверява в компютъра и ми съобщава, че багажът ми е пристигнал на лента 5, терминал А2 – там, където е кацнал самолетът от София. Защото е бил чекиран до… Франкфурт! Като че ли автобусната спирка е в друг град! Остават 15 минути до автобуса. Изнервено го питам какво може да направи – нищо, отговаря ми той спокойно. Върнете се на терминал А и си вземете куфара. Ама ще си изпусна автобуса. Вдигане на рамене, един вид – не е мой проблем. След безплодни 5 минути на изнервено спорене, в което се включва още една пътничка със същия проблем, разбирам, че нямам избор. Тръгвам обратно към терминал А.
Когато веднъж си излязъл от терминала, на който си кацнал, няма как да влезеш обратно. Опитах се да вляза, алармата се разпищя и избягах. Търся кого да попитам, но вече се стъмва, хората са нарядко, а служителите – още по-нарядко. И са главно от поддръжката, ако се съди по вида и отговорите, които ми дават. Първият, когото докопах, ми каза, че на 500 метра /!/ има информационен деск, да ида там да питам. Ама 500 метра си е половин километър, казвам аз ужасено. Вдигане на рамене отсреща. Тръгвам все пак в указаната посока и дебна за жълта жилетка или служебно облекло. Когото хвана, започвам да разказвам жалната си история – багажът ми е останал вътре, аз си изпуснах автобуса… Като стигам дотук, в повечето случаи разбирам, че хората от мен чуват, че има такова животно като Луфтханза бус. Това не помага много. Лутам се из пустия терминал и получавам всички възможни отговори – идете на горния етаж, там има гише, на което ще ви окажат съдействие. След три опита да стигна до горния етаж с ескалатор и два асансьора – този не ви върши работа, след 200 метра има друг, вземете него – накрая се озовавам на нужното вертикално ниво. Колкото да видя, че гишето е затворено с желязна решетка, свършило му е работното време. Жив човек няма. Слизам отново на по-долното ниво. Но има и още по-долно, където ме пращат в Lost&Found. Слизам още. Обикалям. Сигурно съм навъртяла поне 5 километра вече. Намирам затвореното бюро за изгубени вещи. То пък и знам, че куфарът ми не е изгубен, вътре си е, ама не мога да проникна при него. Е какви погледи получих при това обяснение – някаква луда, която не си е взела куфара, пък сега си го иска. В мозъка ми се върти и мрачната мисъл, че ще трябва да си презаверя билета за автобуса за последния възможен за деня – тръгва в 22 часа. Ще го презаверя, ако има места. Ами ако ми поискат да си платя отново билета. Набирам яд и в отчаянието си се обръщам към човек с жълта жилетка, подпрян на нещо като шкафче. Разказвам, той слуша търпеливо, СХВАЩА и ми вика – влезте в тази врата. Готова съм на всичко – отварям вратата и о, чудо – попадам в залата за багажи. Бързо се ориентирам към гишето за проблемни багажи и разказвам историята си на служителката. Още като почнах разбрах от досадата в погледа й, че няма да ми свърши работа. Тя погледна дежурно в компютъра, каза, че багажът е излязъл на пета лента и че сега, като почакам, лентата – която е спряла – ще се завърти, ще излезе една оранжева кутия и след нея моят куфар. Отивам на пета лента, чакам и естествено нищо не се случва. Връщам се на гишето, но този път избирам друга служителка, изглежда ми по с акъла си. Обяснявам. Тя проверява в компютъра, казва, че багажът е излязъл на пета лента, че сега ще излезе една зелена кутия и след нея моят куфар. Да отида там и да чакам. Отивам. Чакам. Нищо не се случва. Връщам се пак. Вече явно изглеждам не само страшно, но и заплашително. Кротък човек съм и не обичам скандалите, но когато съм притисната до стената ставам звяр. Та тази жена видя звяра и тихо каза – какъв цвят е багажът ви? Черен, викам, с жълт етикет отстрани. Тя влезе във вътрешността на офиса и о, чудо – излезе с куфара ми. Ами той бил тука, много се извиняваме. Нямам сили да им кажа какво мисля за системата им с багажите.
Сега на дневен ред идва проблемът с билета за новия автобус. Питам къде да отида, за да ми преиздадат билет – ами не знаем, неясно махване с ръка в неопределена посока. Поемам отново из летището, вече с куфар.
На третия етаж, където вече бях, имало гише за автобусни билети. Качвам се отново там, за да видя, че и то е затворено и служителите очевидно са в заслужен отдих. Отдих за мене няма, обаче. Слизам на партерния етаж, където има най-много хора и шансът да хвана някой служител е най-голям. Един ме информира, че за всякакви проблеми при пътуването, мога да питам на ей ония гишета в далечината, с километричната опашка пред тях. No other option? – питам обезсилено. No. Нареждам се на опашката, в която преобладават млади майки с по няколко пищящи дечица. Стигам до гишетата и си избирам симпатичен служител. Да, ама се освобождава точно гишето пред мен, на което досега – и очевидно доста дълго, многобройна мургава фамилия се кара и иска нещо, дето не им го дават. Примирено отивам там след тях и започвам пак да обяснявам. Служителите на гишето са двама, за по-силен отпор – мисля си, поглеждат етикета на куфара ми и са доволни – ами да, ето, чекиран е до Франкфурт! Разказвам, как в предишни пътувания съм си търсила куфара на терминала на кацане и как е бил пренесен до автобусния терминал, че и този път са ми казали, че така ще бъде. Имам доста озъбен вид и все още ядосаният служител започва да пише по компютъра. Междувременно, докато съм чакала на опашката, съм се обадила на позната от агенция за самолетни билети, която поне можа да ми каже, че има свободни места в последния автобус за Страсбург. Поне за това да нямам грижа. То, аз се обаждах и на двама други приятели, ама единият беше на откриване на изложба, а другата само викаше Ужас! Ужас! Сигурно, защото следващата седмица и тя трябваше да мине по същия път през Франкфурт до Страсбург.
Както и да е, накрая получих нов билет без всякакви условия. Само чаках да ми кажат да платя нещо! Само чаках!
Вече тръгвам към автобусния терминал, омаломощена и изразходвала адреналин за две години. Минали са около два часа, остават ми още три до тръгването на автобуса. Няма къде да се седне, освен в две кафенета, ако си поръчаш нещо. Но има и REWE! Чуден немски супермаркет. Влизам, купувам си нещо за ядене и тогава съзирам бутилка зеленикаво бяло вино, каквото обичам и то само за 4.99 евро. Без да се замислям го грабвам. Сега вече трябва да си поръчам поне вода, за да ми дадат чаша, някак грозно ще е да надигам бутилката. Взех някакъв баят сандвич и вода. За около час и нещо погълнах виното, което не усетих да ми се отрази. От кафенето взеха да обръщат столовете върху масите, ще затварят. Добре, тогава се качвам с ескалатора на горния етаж, знам къде са тоалетните, поне да свърша и тая работа преди пътуването. Взимам си чантичката и стъпвам на ескалатора. Внимавате ли? „Взимам си чантичката“ не включва куфара. Качвам се 4-5 стъпала и се усещам, че съм го оставила до масата! Хуквам обратно надолу по качващия се нагоре ескалатор. Добре, че не се пребих. Че и такъв случай съм имала с ескалатор, ама то беше в Берлин. Както и да е, друга история. Връщам се, взимам си куфара – момичето от кафенето пита ваш ли е, аз й правя знак, че не съм добре – и то наистина не съм. Влача прескъпия на сърцето ми куфар до тоалетната и обратно, междувременно посядам на пейка да убия още малко време и най-сетне сме в автобуса – и аз, и куфарът. Пътуването беше леко и незабележимо, на фона на досегашната ми активност. Стигнахме в Страсбург малко след полунощ. Слизам от автобуса, вървя към хотела и мисля – ами ако сега ми кажат, че нямам резервация? Не казаха.
Artday.bg
