Когато посетих Ню Йорк, бях захласнат не толкова от архитектурата, колкото от милионите хора, които кръстосват улиците му. Силуетите им се отразяваха в огромните витрини на небостъргачите, а всеки техен усмихнат поздрав ме караше да се чувствам някак неловко. Лицемерната уважителност никога не ми е била на сърце. Заедно с това, градът в голяма степен и сега е запазил очарованието, което познаваме от класическите холивудски продукции. Без усилие можеш да се потопиш в атмосферата на един от романите, превърнали се и във филмова класика – „Закуска в Тифани“ от Труман Капоти.
Имах късмета да прочета книгата преди да видя филма за първи път. Интересното е, че си представях Холи Голайтли точно такава, каквато я пресъздаде на екрана Одри Хепбърн, напуснала видимия свят преди 32 години.
Чарът на иконичната актриса превърна стила в маниакална необходимост, докато всеки от нас бавно и несигурно върви по пътя към любовта. Световната слава на бижутерийния магазин продължава да бъде обещание за нежност, каквато всички заслужаваме. Противоречивият образ на героинята не спира да напомня за сложния свят, в който допускаме грешки, за да се учим от тях, където все пак намираме истината след фалшивите отблясъци на самозаблудите, в които ни хвърлят собствените ни страхове.
Една загадъчна жена обикаля улиците на големия град, за да срещне мъжа на мечтите си. Поезия е, когато почувстваш със сърцето си осъзнаването, че щастието не е зад лъскавата витрина на „Тифани“, а в проливния дъжд, в едно случайно такси, в песен, която започваш да пееш заради друг.
Вероятно по тази причина толкова много харесвам „Moon River“ в изпълнение на самата Одри Хепбърн. Песента остава част от филма по нейно настояване. По-късно ще я пее и великолепният Франк Синатра. Ето защо мелодията няма да спре да ми напомня, че Ню Йорк по нищо не отстъпва на Париж по любов. Въпреки лицемерните усмивки на толкова много непознати.
Добромир Банев
ARTDAY.BG
