Рей Бредбъри разказва за магията на писането

Сборникът с есета „Дзен в изкуството да пишеш“ излиза за първи път на български език

За пътя на един писател, навиците и вдъхновението разказва големият американски ерудит Рей Бредбъри в книгата си „Дзен в изкуството да пишеш”. Авторът на „Вино от глухарчета” и „Смъртта е занимание самотно” обяснява защо писането според него е оцеляване, на какво учи то и как опиянението от акта на творчество спасява пишещия от погубващата го реалност.

Сборник с есета на Рей Бредбъри, посветени на творческия път на пишещия, излиза за първи път на български. „Дзен в изкуството да пишеш” съдържа 12 текста на американския майстор на перото, писани през последните 40 години от живота му.

Изтъкнатият автор излага пространно разсъжденията си по екзистенциални въпроси, които вълнуват всеки добър писател: какво е писането, на какво учи то пишещия, защо опиянението е жизненоважно за твореца, и др.

Освен за увлечението към писането, в „Дзен в изкуството да пишеш” Бредбъри разисква темите за музата – къде и какво може да послужи за вдъхновение на пишещия, за редактирането и съкращаването – колко е важно човек да има мярка и усет за дължината на текста, за писането на филмови сценарии и др.

Цели есета са посветени на емблематични творби на автора – „451 градуса по Фаренхайт”, „Вино от глухарчета” и първата му книга „Марсиански хроники”. Сборникът съдържа и стихове на самия Бредбъри. В предговора на „Дзен в изкуството да пишеш” той обобщава в типичния си стил: „Пътуванията ми ме научиха, че ако не пиша един ден, ставам неспокоен. Два дни ми докарват треперене. На третия започвам да се съмнявам в здравия си разум, а на четвъртия се превръщам в шопар, затънал в собствената си диария. Един час писане тонизира. На крака съм, бягам в кръг и викам да ми дадат чисти гети. Та в тази книга става дума за това, по един или друг начин.”

Преводът на „Дзен в изкуството да пишеш” (ИК „Сиела”) от английски език е на Христо Димитров. Художник на корицата е Дамян Дамянов.

Откъс из есето „Радостта да пишеш“

Жар. Увлечение. Колко рядко чуваме някой да употребява тези думи. Колко рядко виждаме хора, които живеят или всъщност творят с жар и увлечение. Но ако ме попитат кои са най-важните градивни елементи на една писателска конструкция, нещата, които оформят текста му и го водят по пътя към целта му, бих могъл само да го посъветвам да се замисли дали пише с жар, дали това, което прави, го увлича.

Вие си имате своите любими автори, аз – моите. Дикенс, Твен, Улф, Пийкок, Шоу, Молиер, Джонсън, Уичърли, Сам Джонсън. Поети: Джерард Менли Хопкинс, Дилън Томас, Поуп. Художници: Ел Греко, Тинторето. Композитори: Моцарт, Хайдн, Равел, Йохан Щраус (!). Прехвърлете в главата си тези имена и ще се сетите за големи или малки, но при всички положения значими жар, апетит и глад. Сетете се за Шекспир и Мелвил и ще извикате мисълта за буря, светкавица и вятър. Всички те са познавали радостта от творческия процес в голяма или малка форма, върху платно без край или пък вкарано в рамка. Те са децата на боговете. Те са изпитвали удоволствие от работата си. Независимо че творческият процес на моменти може да е бил съпроводен с големи трудности или пък в най-съкровените кътчета на живота им да са се про-мъквали болести и трагедии. Важното е онова, което е достигнало до нас благодарение на техните ръце и ум, а то е пълно до пръсване с животинска страст и интелектуална енергия. Омразата и отчаянието на творците са предадени със своеобразна любов.

Вгледайте се в удължените човешки фигури на Ел Греко и ми кажете, ако можете, възможно ли е да не е изпитвал радост от работата си? Наистина ли бихте допуснали, че „Сътворението на животните“ на Тинторето почива на нещо различно от „забавление“ в най-широкия и най-пълния смисъл на думата? Най-добрият джаз твърди: „Ще живея вечно, не вярвам в смъртта“. Най-добрата скулптура, например главата на Нефертити, заявява пак и пак: „Красивата беше тук, тук е и ще бъде тук завинаги“. Всеки от изброените по-горе творци е уловил частица от живака на живота, замразил го е за вечността и – в буйния огън на творческия акт – се е обърнал да го посочи с вик: „Не е ли хубаво!“. Да, хубаво е.

Какво общо има всичко това с писането на разказ в наши дни?

Общото е само едно – ако пишете без жар, без увлечение, без любов, без да се забавлявате, вие сте писател само наполовина. Това означава, че сте толкова ангажирани да следите комерсиалния пазар или да надавате ухо за авангардното си обкръжение, че не сте себе си. Дори не се познавате. Един писател трябва да бъде преди всичко въодушевен. Да е кълбо от ентусиазъм и трескава енергия. Без тази страст може просто да бере праскови или да копае канавки. Бог ми е свидетел, че би било по-полезно за здравето му.

Откога не сте писали разказ, в който да излеете върху белия лист съкровената си любов или яростната си омраза? Кога за последен път се осмелихте да споделите грижливо пазено предубеждение, което да удари хартията като мълния и да я овъгли? Кое е най-хубавото и най-лошото в живота ви и кога ще намерите време и ще положите усилия да го прошепнете или да го изкрещите?

Нима не би било чудесно да захвърлите броя на „Харпърс Базар“, който прелиствате небрежно в чакалнята пред зъболекарския кабинет, и да се втурнете към пишещата машина, за да излеете с язвително чувство за хумор впечатлението си, че списанието е снобско по един глуповат и понякога скандален начин? Преди години направих тъкмо това. Попадна ми брой, в който фотографите на списанието с извратеното си чувство за равенство за пореден път бяха използвали за декор местни хора от пуерториканско гето. Манекенките изглеждаха измършавели от глад, а фотосесията беше предназначена за очите на по-кльощави дори и от тях подобия на жени, посещаващи най-изисканите салони в страната. Фотографиите ме вбесиха дотолкова, че не вървях, ами направо тичах към пишещата си машина, написах „Слънце и сянка“ – разказ за старец от Пуерто Рико, който съсипва следобеда на фотограф на „Харпърс Базар“, като се промъква във всичките му кадри и си смъква панталоните.

Смея да твърдя, че малцина от вас биха го направили. Но на мен ми беше забавно – освиркванията, виковете и грубият смях имаха пречистващ ефект. Редакторите на списанието едва ли са ги чули, но много от читателите ги доловиха: „Давай, „Базар“, давай, Бредбъри!“. Не твърдя, че съм победил, но когато окачих ръкавиците на пирона, по тях имаше кръв.

Кога за последен път сте писали разказ, водени от чисто възмущение? Кога за последен път полицията ви е спирала в квартала само защото обичате да се разхождате – а вероятно и да мислите – нощем? На мен ми се случваше достатъчно често, за да събуди раздразнението ми и да напиша „Пешеходецът“ – разказ, чието действие се развива през 2053 година, когато един мъж бива арестуван и изпратен в психиатричния център за изследване на случаите на умопомрачение, защото обича да се разхожда и да разглежда града без посредничеството на телевизионния екран, както и да диша въздух, който не е минал през климатична инсталация.

Да оставим настрана раздразнението и гнева.

Ами любовта? Какво обичате най-много на света? Имам предвид както големите, така и малките неща. Трамвай или чифт кецове. В детството ни тези неща са били заредени с магия. През 1989 г. публикувах разказ за момче, което за последен път се вози в трамвай, който ухае свежо на надвиснал дъжд и буря, има хубави седалки, тапицирани със зелено като мъх кадифе, и синьо осветление, но е обречен да бъде заменен от по-прозаичен, по-практично миришещ автобус. В друг разказ момче иска да има чифт нови кецове, с които ще се чувства достатъчно силен да прескача реки, къщи и улици, дори храсти, тротоари и кучета. За него тези кецове са стремителният бяг на антилопите и газелите из африканския велдлете. В тях е събрана енергията на полуделите реки и летните бури и момчето иска да ги прите- жава повече от всичко на света.

Та просто казано – ето я моята формула.

Заглавна снимка: The Daily Beast

ARTday.bg

Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/