Александра Генадиева, „На гости на любовта“
Отивам при баба и дядо. Посреща ме добре познатата постелка на прага, същата от както се помня. Старата врата, която въпреки влизането с взлом, така и не смениха. „Аз стегнах бравата. Няма страшно“, обажда се упорството на дядо, а баба приглася: „Виждаш ли, дядо ти, какъв е майстор“. Вървим по старите пътеки в коридора, които „дядо от работа донесъл“. Влизаме в малката, тясна кухничка и сядаме на олющените столове. „Пак са за боядисване“, казва баба и поглежда настоятелно към дядо. После вади от стария шкаф приборите за гости, а дядо отбелязва важно, важно: „Само за тебе ги вади“.
Гледам тази стара покъщнина, тази оставена на времето къща и се чудя, защо не сменят мебелите, не измажат стените, не си създадат повече удобства?
Днес е лесно да си набавим това, от което се нуждаем, без да имаме много средства. Пазарът бълва всякакви стоки за малкия и големия джоб. Можем да си позволим да сменяме интериора на дома си когато пожелаем.
И се оказва, че имаме толкова много избори, а толкова малко стойности. Количеството и качеството се разминават в пространството. Сменяме дрехите, матраците, апартаментите точно както сменяме работата, приятелите и любовниците.
А баба и дядо са заедно повече от 50 години. Спят в същото легло, в което за първи път са станали съпруг и съпруга. Хранят се на същата маса, която купили с първата заплата. Дядо продължава да носи стария елек, който баба продължава да кърпи. Те не просто пазят вещите си. Те им придават стойност, вдъхват им душа. Защото баба и дядо притежават нещо, което ние колкото и легла и партньори да сменим, няма да имаме – простичко щастие. От усмивка, от грижа, от внимание.
Техните мебели имат стойност, която ние не можем да си купим. Дядо е ковал с двете си ръце малкия шкаф, който баба искала. От обич. Не от нищета. Защото вещта става ценна само когато има стойност. Защото баба гледа към скрина и разказва как дядо го бил скалъпил „криво-ляво“, тук малко трябвало да изравни, там трябвало по-добре да боядиса. Но баба продължава да го пази. От обич, не че не може да си купи друг.
Затрупани от толкова много вещи около нас, всъщност забравяме кое е най-важното, а именно домът, семейството, които трябва да подклаждаме всеки ден грижливо, а не се отказваме при първото скарване. Защото любовта е искра, която трябва постоянно да се подгрява, да се пали като печка, точно както баба и дядо. Вместо да си купят някоя електрическа печка, която да включват и изключват с едно натискане на копчето, те предпочитат дядо да нацепи дърва и да ги донесе, баба да подготви подпалки, да запали печката, а после заедно да чакат стаята да се стопли. Това е любовта.
Александра Генадиева
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
