Много празници през този женски месец! Като се почне от първия му ден, дето Баба Марта бърза, мартенички връзва, та ходим такива окичени и усмихнати, минем през Националния празник 3 март, когато всички сме патриоти за един ден, разделим се на „за” и „против” 8 март и дали жената, майката, колежката трябва да бъдат уважавани веднъж в годината и е ли, или не е това обидно, та стигнем до Първа пролет, денят на пролетното равноденствие. Това са „забитите празници”. Освен тях то вече всеки ден е някакъв международен, световен или професионален празник, празно няма. Едно време на 1 март се отбелязваше и Деня на самодееца. В останалите още самодейни колективи по места и сега си го празнуват. Едно време Първа пролет си беше фиксиран празник – 22 март и това си е. Ама че астрономическата пролет се движи, това го отчитаха само астрономите, народонаселението си знаеше, че на 22 март учениците ще носят букетчета кокичета, минзухари или теменужки на учителките, мъжете ще се ръснат за някое зюмбюлче или лаленце, та да поздравят жените си, пък в предприятието пак ще се заформи неформално празнуване я в ресторант, я в стола, я на доброволни начала в някое работно помещение. Празник да има. Сега е от лесно, по-лесно – постваш в социалната мрежа някоя картичка с китки, щъркели и небето като от коприна, отбелязваш около 328 френдове, айде готово, пролетта дойде, поздравени сте, радвайте се, че компютърът ви пищи като гайгеров брояч, защото са те тагнали поне половината от френдлистата ти. Да не мислите, че останах назад? „Поздравих пролетта, поздравих младостта”, че и старостта, че и средната възраст, и цялото фейсбукчовечество със стихотворението на Вапцаров, онова, което и пеехме навремето – „Отвънка ухае на люляк…”. Без да тагна никого, защото, изхождайки от себе си, пиукането на гайгеровия брояч ме хвърля в лек потрес и твърдо желание моментално да взема нещата в свои ръце и да премахна отбелязването. Желанието да поздравиш някого в никакъв случай не трябва да го обременява, лично мнение. Може да ме охулите, че не уважавам уважилите ме, ама то уважението много двояка работа. Като в оня виц за развеждащата се двойка по причина, че мъжът не уважавал достатъчно жената, та адвокатът му започнал пледоарията си с „При така поставената трактовка, не бих могъл да се обърна към съда с „Уважаеми господа”. Понякога се чудя толкова ли всъщност е безрадостно и безпразнично битието ни, та в световен план всеки ден е нарочен за някакъв празник. Вчера пролетното равноденствие съвпадна с Деня на щастието. Значи имаме право на щастие само един ден в годината. Празнуваме го, щастливи сме, и после кво? Чакаме до догодина? Хайде да видим не е ли същото с Осми март. Нали най-големият аргумент против този празник е, че жената трябва да е уважавана (сори за двояката трактовка, отбелязана по-горе) и обичана целогодишно. Абсолютно съгласна съм. Как тогава сме длъжни да сме щастливи един ден в годината? Ами ако точно в този ден ви се случи нещастие – загубите близък, уволнят ви от работа, разделите се с любимия, откраднат ви колата, спънете се в халтава плочка от поставения миналия месец нов тротоар, получите „честитка” от Топлофикация, че сте осъдени да заплатите 11 843, 28 лв., защото дължите 6,20 за август? Изричам на ум шест-седем думички, подредени в пожелателно изречение, какъв ден на щастието, бе?! Всеки ден трябва да имаме повод за някаква малка радост. И да сме готови да посрещнем някоя неудача. Това е животът. Преброени са земните ни дни, ама решително отказвам да празнувам всекидневно я ватерклозета си, я цугтромбона на съученика си от осми клас, я психическите отклонения на графоманите и политиците. Хайде холан, ако вчера бяхме заляти от птички-лястовички и стихчета за „Пролет мила, животворна”, днес е Световен ден на поезията и ме е страх да вляза във фейсбук. Разберете ме правилно – аз самата пописвам в мерена реч. Когато каквото дойде. И аз цапам общия дувар със собствените си римушки. И аз изпадам във възторг, когато прочета ново стихотворение от Мартин Спасов или Елена Денева и от още десетина-двайсет наистина поети, не изреждам, защото ще изпусна някой много любим в тарапаната, а тези двамата са хем млади, хем дяволски талантливи, та ще изтърпят графоманските омрази, ще се каляват и ще растат, дай Боже. Световен ден на поезията е, ден, в който трябва да отдадем почит на Байрон и Пушкин, на Ахматова и Емили Дикинсън, на Шекспир и Габриела Мистрал, на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов… Знаете на кого. Не мога да ги изброя всичките, пък и всеки си има пристрастия, но и мерило трябва да има. Всъщност по постингите им ще ги познаете, защото и постингът е мерило. За ценностната система. За морала. Но не на мен е съдено да съдя – когото и да било за каквото и да било. Вероятно много приятели и мен ще ме поздравят на днешния на Н. В. Поезията ден. Априори им благодаря, дано съм заслужила поздравленията. И дано тепърва ги заслужавам. Че човек най-лесно за кашмер става. Аз честитя днешния празник на всички, които отсяват зърното от плявата. Смятам, че така е правилно. Денят е празник на тези, които пишат, но повече на онези, които четат и отбират. Не един ден в годината, а всеки ден. А защо озаглавих тази нестихотворна писаница „Един жълт нарцис за първа пролет”, ни в клин, ни в ръкав? Съвсем целенасочено. Стих от мое стихотворение е, това първо. И второ – на всеки 22 март получавам по един жълт нарцис от Стария си приятел. Приемам го като приятелско намигване – в първия ден на новата врътка на кръговрата, внимавай да не се оглеждаш нарцистично в ручея на живота. Няма кой да те вади от дълбоката вода на самодоволството и себепрехласването. Вземеш ли се веднъж на сериозно – считай се удавник. Ако намеря в мрежата поляна с жълти нарциси, ще я постна на стената си. Който иска, да си вземе по един. Знам, че доста от тези цветове ще останат неоткъснати, но това изобщо не е мой проблем. Да ви е ден!
Маргарита Петкова
ARTDAY.BG
