Като мед, процеждащ се от току-що извадената пчелна пита. На тънки струйки, после на капки, увиснали на тъничка едва забележима нишка в светлината на залеза, оставящи топла тръпнеща пътечка. Като пъстрия копринен шал, хлъзгащ се от раменете и свличащ се забравен в краката ми, докато се прибирам в стаята, защото вечерта неусетно захладнява. Като отблясъците на пламъчетата в камината, запалена не толкова заради студенеца, колкото да задържат жълтото и оранжевото от листата на крушата и ябълката зад прозореца, които не само нощта оцветява в не толкова яркото кафяво.
За есента е писано толкова много, а още повече предстои да се изписва, че моите думи нищо ново няма да кажат. Сезон. Климат. Живот. Минава, заминава, след година пак. Разбира се, че нищо не се повтаря такова, каквото е било, иначе щеше да е пълна скука. Сезонът е едно, твоите усещания и преживявания съвсем друго. Те не се повтарят.
Може много да ти се иска или изобщо ако можеш не да ги забравиш, а направо да ги изтриеш, тревичка ще те бодне, клонче ще те дръпне, паднала круша ще те спъне и паметта ще врътне прожекционния си екран. Аз не обичах есента. Приемах я като тъжен край на любимото лято, неизбежен, но съгласяваш се, примиряваш се, пък мисълта, че след това идва тегавата зима – студове, снегове, мрачноти и сивоти, въпреки белия сняг, просто цял живот приемаме нещо за по-добро от следващото.
Така е не само с климата, спасителната реакция на съзнанието – от хубаво плавно в не толкова хубавото с надеждата, че то ще свърши и пак ще дойде твоето време. Така е в живота, във всичките му аспекти.
От жаркото лято на една любов, към уморения й листопад до голите клони, студа, сковал стъклата и душата до бялата ръчица на надеждата, чукаща зад пердето, че ей дрянът цъфна и идва нещо хубаво и светло. По-хубаво и по-светло от предишното.
Щото ако зациклим в нападалата суха шума, житейската ни пътека ще се върти в омагьосан кръг. Всъщност всичко зависи от външните фактори, които ние приемаме като вътрешна предопределеност. И сезонът няма никакво значение, ама никакво!
И понеже определено пренебрегвах есента, баш в средата й в очите ми, в ръцете ми, в сърцето ми цъфна най-яркото цвете. Любовно и младо като свърхнова звезда, няма нелигави сравнения, съжалявам, нищо ново не мога да измисля, всичко вече е казано и то много по-красиво.
И се започнаха едни кафета под листопада, едни стъпки през пъстрите листа на парка, едно топлене на пръстите под дъжда, падащ като сребърни нишки в светлината на уличните лампи, едни стълбища с регулярно гаснещо осветление от дългите целувки с тръпчив вкус на мокри кестени, светът беше есен, разкошна, красива и дива…
Коженото му яке под пелерината ми на пода, обърнатата бутилка божоле нуво върху пепелника, все по-ранните залези и все по-късните изгреви, хайде холан, всички сме го живели това. И не, сезонът няма значение. Сменете със стъпки в пясъка, голи рамене и сламена шапка, совиньон блан, риза под рокля, залезите и изгревите са непроменими.
Любовта е отделен сезон, независещ от климата. Ако в сърцето ти е юли, какво значение, че вън е януари, ако празнувам рожден ден на 15 октомври, какво значение има, че съм родена на 21 февруари? Ни-как-во! Празниците и сезоните си ги правим ние, природата само ни гледа сеира и ни се усмихва благо. Важното е да има любов, която да си празнуваме. И тя да ни е отбелязала в календара си като празник.
„Лепнеш“ – мърмори в ухото ми Скъпият – „казах ти да не мърдаш“. Дървената лъжичка за мед се е прекатурила от гърлото на буркана, докато се протягам да дръпна през главата си шала по-далеч от искрите на огъня в камината. „Казах ти да не мърдаш…“ И устните му залепват на рамото ми.
Маргарита Петкова
ARTDAY.BG