Днес е Димитровден. Според църковния календар празникът слага началото на зимата. Независимо от това, трябва да помним, че уютът е вътре в нас, не във вещите. Кръговратът на живота има своите различни лица, които е хубаво да ценим и обичаме еднакво.
Представяме ви седем автори, носещи гордото име Димитър. Всички те ни карат да се чувстваме горди като българи. Честит празник и приятно четене!
ЧЕЛОВЕК от Димитър Подвързачов (1881-1937)
Че-ло-век! Как гордо звучи това! – Максим Горки
Низ улици, площади и полета,
нелепо-многоброен, той гъмжи.
И в чудния безкрай на битието
живее само с няколко лъжи.
И все върви – безумно алчен, дързък
със вярата, че е богоизбран.
И век след век напредва все по-бързо
към прародителя – орангутан.
Създание практично, многолико
във животинския си луд набег…
И няма нищо славно и велико
в това, че тази твар е… че-ло-век.
Из тетралогията “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам” от Димитър Талев (1898-1966)
“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”
Из „Тютюн“ от Димитър Димов (1909-1966)
“Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!”
ПИСМО от Димитър Бояджиев (1880-1911)
Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.
С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест, другарко скъпа!
Вечер сред тревожна тъмнина,
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.
Ужасен го слушам, Люсиен!
Но защо и твоя сладък спомен
като ужас висне върху мен?
Из разказа “Спасова могила“ от Димитър Иванов Стоянов, известен като Елин Пелин (1877-1949)
“Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия Монка. Той е скопчил сухите си ръце около шията му и безсилно се е отпуснал. Браздулици пот шарят изгорялото лице на стареца и мокрят опънатата му от напрягане шия. Ръчичките на Монката го душат и мъчат тъй, че пред очите му минават кървави мъгли, но той върви полека и грижливо крепи товара си.
Слънцето вече захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират надалеч, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.
Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…
— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
— Всички там отиват, чедо.
— Всички болни ли са, дядо?
— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.
От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.
Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
— Прекръсти се, чедо!
Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя…”
КРАЯТ НА ЛЯТОТО от Димитър Стефанов Стоянов, известен като Радой Ралин (1923-2004)
Но колко пъти почвам нов живот?
Това не е по силите ми вече.
Дървото дава всяко лято плод.
У мен ентусиазмът се отсече.
Дървото знае ясно своя цвят,
сезона си, реколтата дължима.
Човек приема всякакъв обрат,
налага му се да цъфти през зима.
Дървото пуска корен по-дълбок.
Човека го изтръгват постоянно.
Чрез грохот абдикира всеки бог.
Човекът свършва тъжно и смълчано.
Къде ще почвам? Вече за кога?
Добре съм си със своите крушения.
И свети бавно моята тъга
далече от стремеж към поучения.
1972
Сврака-сватовница от Димитър Яръмов (1942-2003)
“В горната махала е къщата на баба Мита. Синовете й отдавна са се преселили в града и тя живее сама със стареца си. Дворът им е ограден с ниски тараби и всичко в него се вижда.
Баба Мита и нейният дядо често се карат. Петьо си мисли: каква е тая работа, заедно живеят, пък се карат. Като са били млади, защо са се оженили, че сега да се карат. И пита дядо си:
— Дядо, защо така правят?
— Тяхната е интересна — казва дядо Петър и се подсмихва, — тях една сврака ги ожени…
Петьо се смее:
— Дядо, какво разправяш, как тъй ще ги ожени сврака!
— Ще ти кажа — обещава дядо Петър и прикляка до дръвника да одяла нова дръжка за мотиката, — иди ми донеси малко вода и като дойдеш…
Петьо тича до къщи, намира малката каничка, изплаква я, налива вода и все си мисли: как тъй стават тия работи, дядо никога не лъже, значи, има нещо.
Той знае, че не е лесно да се оженят двама души. Веднъж баба му и баба Мита копаеха в градините и си приказваха през оградата за едно момиче, дето искало да се жени, ама момчето не го искало — дълга разправия била… Петьо чу и името на учителката Надежда. Тя ходила да говори на момчето и пак не ставала работата. Значи, и учителката не може да ожени двама души, пък как една сврака ще може. Нали едно време всичко е било много трудно…
Тъй си мислеше Петьо, докато носеше вода на дядо си, и щом стигна до него, веднага го захвана:
— Дядо, кажи за свраката.
Дядо Петър дигна каната, отпи до половината, остави я на земята и пак се усмихна:
— Едно време, когато дядо Митьо бил ерген, взел един ден голямата метла да помете двора. И както метял, нещо тупнало пред него. Той се изправил, погледнал нагоре към небето — нищо нямало. Погледнал по земята и видял до крака си един лъскав пръстен. Взел пръстена и започнал да го мери на пръстите си. Той бил много малък и Митьо разбрал, че е на някое момиче. Ама не се надявал да е на царската дъщеря, защото си казвал: точно пред мене ли ще падне пръстенът на царската дъщеря. Мислел, че тоя пръстен е на някое момиче от селото. Разправил тая история на съседите си и скоро се разбрало, че пръстенът е на Мита. Тя като миела паниците на двора, оставила си пръстена на един камък и една сврака го грабнала оттам, а после, като летяла, изтървала го в двора на Митьо. Ако не знаеш, и туй ще ти кажа: гаргите и свраките много обичат лъскавите предмети. Цели съкровища си правят от стъкълца и телчета.
Та като се разчуло из селото как една сврака пуснала пръстена на Мита в двора на Митьо, хората започнали да приказват, че туй е знак от небето двамата да се оженят. И те се оженили…”
ARTDAY.BG
