Стивън Кинг – един от най-успешните автори в света, отговаря на въпросите на читатели на „Гардиън“ за източниците си на вдъхновение, цвета на страха, кога да се откажеш и защо физическият труд е безценен за писателите.
Ако трябваше да измислиш край за Америка на Тръмп, какъв би бил той?
Стивън Кинг: Мисля, че би било импийчмънт – което според мен би било добър край. Бих искал да го видя пенсиониран, да го кажем така. Лошият край би бил да получи трети мандат и да поеме напълно контрола. И в двата случая е ужасна история. Тръмп е ужасна история, нали?
Все още ли пишеш всичките си книги в Microsoft Word?
Стивън Кинг: Всъщност, да. Понякога сутрин седя и пиша на ръка, а после го преписвам. Но най-често използвам Word, защото можеш да се върнеш назад и да поправиш нещата. Не съм голям компютърен маниак, така че ако имам проблем, викам моя IT специалист.
Защо нещо е по-страшно, колкото повече крака има?
Стивън Кинг: В това има известна истина. Току-що завърших британския фентъзи роман City of Last Chances от Ейдриън Чайковски. В него има чудовище в дупка в земята, което прилича на стоножка и има много крака. Когато хвърлят някого в ямата, то го хваща с всичките си крака, пробива плътта му и отхапва главата му. Това беше наистина страшно. Проблемът е, че те не са като нас. Не приличат на нас. Те са всъщност извънземни същества, затова са малко страшни.
Стивън Кинг: Имаше една, която се казваше The Cannibals и се развиваше в жилищен блок, от който хората не можеха да излязат. Беше доста интересна, но не знаех какво да правя с нея, така че просто я оставих на рафта и се заех с нещо, което изглеждаше по-изпълнимо. Вероятно беше около 200 страници. Продължаваш, докато не можеш да измислиш нищо друго за казване, и това е краят.
Уча в училище по изкуствата и мисля да стана писател на хорър. Каква работа на непълно работно време би била подходяща, за да получа вдъхновение?
Стивън Кинг: Аз получих вдъхновение, когато работех в мелница. Трябваше да почистим мястото и в мазето имаше много големи плъхове. Написах история за това и след това започнах да пиша. Мисля, че всякаква работа, която е физически труд, е добър опит за един писател. Не искаш работа, при която да седиш в чиста, добре осветена стая и да не се налага да почистваш лайна.
Ако страхът беше цвят, би ли бил монохромен или би имал различни нюанси?
Стивън Кинг: Мисля, че е тъмно син, преминаващ в черно. Трябва да има някакъв цвят, защото трябва да можеш да виждаш малко. Трябва да усещаш нещо и да си представяш това, което се крие в сенките, така да се каже. Така че да – бих казал тъмно син, преминаващ в черно.
Ако някой реши да направи филм за живота ти, кой би те изиграл?
Стивън Кинг: Бих искал да имам красив главен герой, но не мисля, че Брад Пит би се съгласил. Той е много по-красив от мен. Аз съм малко по-възрастен, така че бих казал, че може би Кристофър Лойд или… кой е онзи висок човек от „Туин Пийкс“? Кайл Маклахлан.
Когато на бюрото ви се появи поредната филмова или телевизионна адаптация, това ви изпълва с вълнение или с въздишки на отчаяние?
Стивън Кинг: Все още се вълнувам, когато някой направи филм по нещо, което съм напrid.. Бях развълнуван да видя The Monkey по-рано тази година, както и The Life of Chuck. Много се вълнувам да видя римейка на Едгар Райт The Running Man, който беше заснет в Англия. Не пиша с мисълта за филми. Просто пиша това, което ми се струва добра история, която хората и аз ще харесаме. После каквото стане, стане. Няма проблем. Харесвам филмите, но мисля, че са различни неща, като ябълки и портокали, така да се каже.
Бихте ли предпочели да имате технологията да се телепортирате където пожелаете като в The Jaunt? Достъп до килер, който ви позволява да пътувате във времето назад до един момент като в „11/22/63“ или скромна магазин, където можете да си купите най-голямото си желание, като в Needful Things?
Стивън Кинг: Не мисля, че искам да имам нещо общо с пътуването във времето, защото ще объркаш нещата. Страхувам се, че ако опитам да се телепортирам, атомите ми ще се смесят с тези на муха, а аз съм гледал този филм, така че не би ми харесало. Най-голямото ми желание, какво би било то? Ей, имам всичко, което искам. Имам два чифта чисти дънки в шкафа си. Нещото, което наистина ми харесва, е – аз съм нещо като човек, който обича обувки. Обичам обувки. Възхищавам се на жените, защото те имат всички тези наистина готини обувки. Вероятно имам 20 чифта обувки, човече. Маратонки, малки ботуши и други неща. Когато хората видят това, ще кажат: „О, това е лудост.“ Залагам, че има много жени, които ще прочетат това и ще кажат: „Аз имам 50 чифта обувки.“
Имам много странни сънища, за които съпругът ми се шегува, че са като романите на Стивън Кинг. Някоя от вашите творби вдъхновена ли е от странни сънища?
Стивън Кинг: Мога да се сетя за едно, за изоставен хладилник, който, когато се отвори, беше пълен с летящи пиявици, и аз го включих в една история.
Казвате, че не харесвате февруари, числото 13 и да давате интервюта. Все още ли е така?
Стивън Кинг: Имаше време, когато бях млад и се борех да пробия като писател, и си представях всички умни и остроумни отговори, които щях да давам в интервюта. Сега, когато се сблъсквам с интервюиращи като вас, просто се блокирам. Чувам се да казвам: „Ъм… ъм… а… ъм…“ много често. Това е случай на „внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш“, предаде bTV.
ARTDAY.BG
