Мария Цветкова, „Хотелът“
Тя обичаше да прави така. По всяко време на денонощието и годината. И това ѝ харесваше. Знаеше, че в очите на нейните приятели поведението ѝ изглежда леко налудничаво, но не ѝ пукаше. Често зарязваше компанията си на масата в някое заведение или просто си тръгваше в разгара на купона. Хващаше такси и отиваше някъде. Обожаваше да се уединява на места, в които пространството е голямо, но в същото време се чувства някак приятно сама със себе си. С чаша топъл чай, или колумбийско кафе, или меко червено вино. Сама, но не самотна, защото винаги, с едно отваряне на лаптопа, можеше да се потопи в света, който я заобикаляше, и никой да не разбере за това.
Лора обичаше да наблюдава. Облаците, дърветата, локвите, поведението на животните, хората… Всичко. И обичаше да разсъждава над видяното. А най-много харесваше да описва съзерцаното на НР-то си. Беше си направила фалшив профил във Фейсбук, с псевдонима пАРОЛа. Там споделяше всичко, което я вълнува. Без цензура, угризения и извинения пред приятелите си. Позволяваше си да говори, да провокира, да флиртува, да задава неудобни въпроси, да разсъблича душата си. Всичко това с една единствена, простичка цел – да потърси липсващото звено от скъсаната верига на сърцето ѝ – наскоро скандално бе прекратила дълга връзка с Георги, който, незнайно защо, не обичаше всеки да му казва Жоро, и да запълни празнотата, с която повечето хора я заливаха напоследък – мрънкане, оплаквания от всичко, меркантилност. Затова беше станала такава – агресивна и с две лица.
Така направи и тази вечер. Отново избяга от приятелите си в материалния, за да отиде на друга среща във виртуалния свят. След няколко месечно съжителство с интернет-лицето си под наем, вече се чувстваше доста по-уверена в себе си и онова, което прави. Имаше нови приятели, почитатели, последователи, което ѝ даваше увереност. Е, разбира се, и такива, които не я харесваха и постваха само хейтове. Но – отчаяни – навсякъде, с лопата да ги ринеш. Тя не им се връзваше особено. Дори глуповатите заплахи и вулгарността на някои от тях я довеждаха до извратеното усещане за власт и желание за интимност с тези хора, предимно мъже, естествено.
С един от тях, от онези с по-грубоватите маниери и никнейм Жером, си пишеше по-често. Не разбираше защо точно с него, още повече, че той я обиждаше нерядко. Но знаеше, че нещо в него много силно я интригува и привлича – като огромен магнит. Той беше в Лондон и тази вечер имаха „среща”, която започна както обикновено – със словесни препирни, които мълчаливо, но изразително се изписваха на лицето ѝ. Дори не забеляза веднага оберкелнера, който от минути търпеливо чакаше до масата ѝ, с жълта роза в едната и сгънат лист хартия в другата ръка. Лора се зачуди, поогледа, поколеба се дали и кое първо от двете неща да вземе. Розата сложи до саксията с цветята, а от съдържанието на бележката пребледня. „Съблечи това зелено одеяло, облечи се с розата и се качи в стая 307! Твой Ж.”
Прочете още веднъж бележката. Огледа ресторанта. Не видя никого, когото можеше да бъде Ж. Допи виното, рязко стана, избута стола назад и излезе. Със зеленото одеало. Изпита чувство на паника. Кой я наблюдаваше? Знаеше къде е? Как изглежда? Кой? Това е лудост. Няма как Ж. да е тук, където беше и тя, да я разпознае, още по-малко да ѝ пише бележка. Що за откачена вечер?! Върна се в ресторанта, решена да разбере от кого бяха розата и бележката. Намери оберкелнера и го попита. Той ѝ отговори, че не е запомнил мъжът. Мъжът?! Мили Боже! Значи, ве пак това е реално и има мъж, помисли си Лора. За втори път тази вечер напускаше ресторанта, но момче от персонала я догони, за да ѝ даде лаптопа. В изненадата го беше забравила на масата. Взе го и продължи към стаята, коята беше наела. В неин стил.
Събу обувките си и се изтегна на леглото. Зави се със зеленото одеало, което ѝ служеше за пончо. Затвори очи, но усети напрежение, любопитство, дори страх. Не беше казала на никого къде отива. Отвори HP-то си, влезе в профила, за да се увери че не е публикувала нищо свързано с нейното местонахождение. Нямаше такава информация. Затвори лаптопа и отиде в банята. Щеше да отмие това напрежение. Взе си душ. Бавен и продължителен душ. Тялото ѝ беше топло. От емоцията и водата. Подсуши го. Намаза го с ароматен лосион, оправи косата си, сложи лек грим, облече се и … Стая 307! Почука и зачака. Сърцето ѝ щеше да изскочи. Лудост! Но, тя беше такава. Луда и непредвидима. Осветлението в коридора изгасна и вратата се отвори. В тъмнината различи фигурата на мъж.
– Лора? – попита я.
– Да. – отговори му.
– Очаквах те. Заповядай!
– Откъде знаеш името ми и кой си ти? – прекрачи прага и той затвори вратата зад гърба ѝ.
– Аз съм този, който изпрати розата и бележката за теб.
– Ж…Жером?! – едва попита.
– Да. Във виртуалността съм Жером, но в реалността съм Жоро.
– Жоро?! – беше вцепенена.
– Да. Приятно ми е. Докога ще стоиш до вратата?
Пристъпи напред и тогава в по-светлата част на стаята успя да го види. Висок, атлетичен, мъжествен, категоричен и… доза циничен. Какво ли щеше да стане сега? Двама, които обичаха нетрадиционните неща, твърде смели според някои. Двама, събрани от един нереален свят, пълен с реални хора. Двама, които искаха да оживят някои свои фантазии, реалност. Това бяха те.
Мария Цветкова
*Продължавайте да изпращате своите романтични текстове за рубриката „Авторът си ти“, като оставяте телефонен номер за обратна връзка.
Заглавна снимка: Joe Hubbard Photography
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
