Там вечерята преминава в размисъл сред далечното жужене на цикади, разказва Камен Балкански
Кой не е чувал, че Тоскана е един от най-красивите райони на Италия. Пише го в пътеводителите, казват го туристите и, разбира се, с гордост самите тосканци. Само изброяването на някои от градовете може да ни накара да се съгласим с това твърдение – Флоренция, Пиза, Сиена, Лука, а когато успеем да се потопим на живо в тяхната атмосфера или да преминем през безкрайните лозя, тогава ще повярваме или дори ще се влюбим в тези места.
С прекрасна малка компания и бърза кола сме решили да попътуваме без всякакви предварителни планове, без хотелски резервации и без срокове във времето. Единствената ни цел е да открием за себе си Тоскана, да се насладим на красотата на природата, да опитаме от специалитетите в малките ресторанти, да спрем за чаша вино в някоя стара ферма и да разгледаме градовете, през които ни води внимателно, но не натрапчиво, пътната карта.
След скоростно преминаване по магистралата покрай Венеция, се “прехвърляме” на по-бавен път, който сме искали да намерим още с първоначалната идея за разходка. Напрежението изчезва, стресът от хвърчащите камиони е забравен и пред нас се отваря невероятната гледка на безкрайни меки хълмове, покрити с лозя и градини, винарски изби или стари къщи.
Слънцето преваля и е време някъде да спрем. Сиена се оказва перфектен избор и ни приютява в малък хотел, съвсем близо до една от старите входни порти. Нощта се е спуснала и тихо е обгърнала къщи и градини. По каменните стени светят малки крушки, сякаш звезди, очертаващи пътя ни до ресторанта, към който ни е насочил собственикът на хотела. Наслаждаваме се на прошуто, телешки стек с розмарин, студено розе и лек десерт. Нощната Сиена и вятърът, който се лута в лабиринта на тесните средновековни улици, ни подмамват да се разходим до площада. Виждаме го заобиколен от отворили терасите си кафенета, където туристи и местни са се смесили на големи групи и шумно разговарят, с чаша мартини в ръка или хапвайки сладолед. Красотата на овалния площад е скрита в тъмнина, но на другия ден ще се покаже в целия си блясък.
Събуждаме се от песента на птици и първото нещо, което виждат очите ни, са живописно редуващите се цветове на синьото небе, червените покриви, тъмнозелените пинии, пурпурни и бели олеандри. Сега Сиена се разгръща, показва ни историята си, великолепната си катедрала (със скулптури на Никола Пизано, фрески на Гирландайо и релефи на Донатело и Гиберти), разказва за родения тук папа Пий II, за университета, основан през 1203 година и конните надпревари (Palio) на големия площад. Отново се разхождаме по подредените една до друга малки тухли, оформили настилката и обагрила с характерния си цвят на печена земя огромното пространство. Два пъти в годината (2 юли и 16 август) тук се провеждат прословутите конни надбягвания, в които участват представители на различните квартали в града. За съжаление попадаме точно между двете дати и се задоволяваме само със снимки от тези емоционални състезания. С бързо кафе на крак и поглед в една от старите колбасарници, отрупана с прошуто, сушени бутове, различни по форма салами и какво ли още не, потегляме отново по малък път из подредените тоскански лозя.
Набелязали сме Сан Джеминиано като наша следваща спирка. Казват, че градът е основан още през III век пр. Хр., но разцветът му идва по времето на Ренесанса, когато е бил посещаван от поклониците, отиващи към Рим и Ватикана. Още с влизането през портите на каменното градче се усеща тежестта на вековете, силата на богатата култура и традицията на занаятите. Легенда разказва за два рода, които, подобно на Монтеки и Капулети, имали вражда. Омразата им, обаче, издигнала 14 каменни кули в съревнование за височина и красота, които и до днес оформят силуета на града.
Неудобството на средновековните каменни градове през лятото е температурата. Постепенно започвам да си мисля, че съм попаднал в пещ и въпреки интереса ми към старините, студената бира в хладилника на една малка пицария ме съблазнява твърде бързо – преживявали сте го, нали? Събрал сили, продължавам из тесните улици, по които са снимани не един и два филма. „Ромео Жулиета (1968) и Чай с Мусолини (1999) на Франко Дзефирели са едни от тях. Хвърлям поглед в сенките на тентите и рисувана керамика под тях, усещам хладината на винарските изби, покрай които минавам, виждам подредени бутилки с вино от съседни хълмове и се отправям към сумрака на романската катедрала да разгледам фреските на Гирландайо, Бартолдо Фреди и Беноцо Гоццоли.
Пътят ни продължава до крепостните стени на Лука – родният град на Джакомо Пучини и вторият по големина, след Венеция, град-държава. Тук силите ни не издържат и сядаме под чадърите на ресторанта на театъра, на заобиколен с огромни чинари градски площад. Скоро на масата се появяват току-що свалени от скарата риби, които обилно поливаме със студено бяло вино. Разговорите ни изобилстват от впечатления. Дори усещам, че ръкомахам и викам малко повече от обичайното – дали това не е повлияно от италианците, съседи по маса?!
Отново се здрачава и вечерята преминава в размисъл за преживяното, примесена с далечното жужене на цикадите и огромната луна, надвесила се над площада.
Текст и снимки Камен Балкански
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
