Tea Mark, „Подари ми луната“
Ако можеше да ми подариш луната, сигурно щях да намеря смелост да се огледам в повърхността ѝ. Безлунните нощи са толкова дълги и черни. Винаги, когато е облачно, се изгубвам в нощта. Не искам никой да ме намери, а и аз не търся смисъл в символиката да се скрия от себе си. Зимата е красива, въпреки сивото небе и калните малки улици.
Само аз ли обичам да стоя с часове в мразовитите нощи, загледана в мъглата. Да вдишвам заразата на сивата пелина и да се моля да стана невидима. Знам, че ме виждаш, мъглата е в сивите ти очи и аз не гледам към теб, защото от сивото ме боли. Тъпа болка, която се превръща в хронична, но с която съм свикнала и без която не мога да живея. Сърцето ми не е щастливо вече. Не искам да затварям очите си. Изморена съм. Студено ми е. Влажният въздух ме разболява. Сиво е, виждам само очите ти, мъглата ми подарява силуети без образи. Тишина – заглушена от викове на отчаяно утре.
Искам да виждам луната. Не ме интересува тъмната ѝ страна. Подари ми я. Може в сън, не я кради от облаците. Снимай я или ми я нарисувай с думи. Обичам дългите изречения, описващи съвършенството на детайлите. Понякога красноречието ме изпълва с безкрайни въпроси, на които никога не намирам отговори. Подскажи ми, аз винаги си затварям очите, реалността ме плаши. Фалшивите хора са ме заобиколили грозно и празно се смеят. Не искам да ги слушам. Затварям за пореден път очи и виждам в мъглата цветове. Непознати, красиви, различни. Знам, че не съществуват, но искам да ги усещам със сетивата си. За миг ароматът им ме докосва като нотки на рози, едва доловими в любимия ми парфюм. Съживяват спомените и ме връщат в миналото. Молят ме да се върна, но аз не мога направи го ти. Аз винаги съм била слаба. Силите ми стигаха само да говоря истини, от които боли повече мен, отколкото всеки друг. Мислите като морски вълни се удрят в брега и се разбиват в душата ми. И боли сякаш някой завързва с въжета сърцето ми. И затяга моряшки възли с призрачни пръсти. Боли. А думите са изречени не докрай. Разпилява ги вятърът, а аз стоя и мълча. Има ли смисъл да говоря, когато отсреща никой не чува? Сърцето е глухо, забиха се в него хиляда глухарчета. Заблудата за мекота носи болка. Стрели от мълчание затъмняват душата.
Може луната да се е врязала с острата си страна и когато тъгувам сенките под очите ми да са нейното отражение. Защо не ми подари поне едно огледало? Знам, че е глупаво, но огледалата винаги запаметяват образи, не забравят, а луната е толкова красива, отразена в езеро. Запази ми парченца от спомени, а аз ще ги подредя наобратно, никой да не предположи какво означават в действителност за мен.
Tea Mark
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
