Емили Дикинсън е родена на 10-ти декември 1830 година в заможно и уважавано семейство. Почти целият ѝ живот минава в малкото градче Амхърст, Масачузетс. Изучава литература, английски и латински език, ботаника, история, философия и аритметика в колежа, основан от собствения ѝ дядо. Води много кореспонденции, пише безброй писма до свои приятели и не спира да създава стихове, а цветята и градините заемат ключово място в тях и в живота ѝ. Най-продуктивна е след 1860 година. По това време тя се затваря у дома си, дори често разговаря с гостите през вратата на стаята си, без да се вижда с тях очи в очи. „Нейното усамотяване не е отдръпване от живота, а авантюра за живот, много по-реален от външния.“ Тя е мила и дружелюбна – прави малки подаръци със стихове и цветя и се грижи за децата на брат си.
Приживе публикува по-малко от дузина стихотворения. Едва след смъртта ѝ започва животът на нейната поезия чрез десетки издателства, критики, преоценки. Емили Дикинсън отрича успеха. За нея външното осъществяване е неосъществяване – покрай него губиш духовното.
Поетесата напуска видимя свят на днешния ден, 15 май, през 1886 година.
Представяме ви няколко стихотворения от Емили Дикинсън:
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
***
Плачът е нещо незначително –
въздишката е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.
***
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.
***
Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото ѝ
император е коленичил.
Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като с плочи.
***
То бе една малка, малка лодка,
която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море,
което навътре я дръпна.
То бе една хищна, хищна вълна –
която с език я прегъна.
Така не разбраха големите кораби
че моята лодка потъна.
Заглавна снимка: YouTube
Превод на стиховете: Цветан Стоянов
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
