На днешния ден, 20 юни, през 1925 година от света на живите си отива едно от големите имена в психотерапията – Йозеф Бройер. Предлагаме ви кратък откъс от книгата „Когато Ницше плака“ – е възхитително съчетание на философия, психотерапия и драма. Авторът ловко смесва факти и фикция, за да ни потопи в изисканите среди на европейското общество от края на 19 век. Красивата и свободомислеща Лу Саломе моли известния виенски лекар д-р Бройер да помогне на ексцентричния ѝ приятел – самия Фридрих Ницше. Философът е изпаднал в дълбока физическа и психическа криза, породена от бурните им взаимоотношения и разпада на тройната им връзка с Паул Рее. Ницше е все още неизвестен, Зигмунд Фройд е начинаещ лекар, свръхчовекът и психоанализата са в зората на своето случване. Развръзката на този елегантен интелектуален трилър го превръща в паметно удоволствие.
Предлагаме ви кратък откъс от „Когато Ницше плака“:
Камбанният звън на „Сан Салваторе“ изтръгна Йозеф Бройер от унеса му. Той изтегли от джоба на жилетката си тежкия си златен часовник. Девет часът. За пореден път прочете обкантената в сребърно малка картичка, която беше получил предишния ден.
21 октомври 1882
Доктор Бройер,
Трябва да ви видя във връзка с един много спешен случай. Бъдещето на немската философия е заложено на карта. Чакайте ме в кафене „Соренто“ утре сутрин в девет.
Лу Саломе
Що за нагла бележка! Никой не се беше обръщал към него с подобна арогантност от години. Не познаваше никаква Лу Саломе. Нямаше адрес на плика. Нямаше и как да обясни на тази особа, че девет не е удобен час, че на г-жа Бройер няма да й се понрави да закусва сама, че д-р Бройер е на почивка и този „спешен случай“ не го интересува – нещо повече, д-р Бройер е дошъл във Венеция именно за да избяга от всякакви спешни случаи. При все това седеше тук, в кафене „Соренто“, в девет часа, и докато оглеждаше лицата около себе си, се чудеше кое от тях би могло да принадлежи на дръзката Лу Саломе.
– Още кафе, сър?
Бройер кимна на келнера – тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с влажна черна коса, сресана гладко назад. От колко ли време стоеше унесен в мислите си? Погледна отново часовника си. Поредни пропилени десет минути живот. И то в какво? Както обикновено, в мечти за Берта, красивата Берта – негова пациентка през последните две години. Отново чуваше закачливия й глас: „Д-р Бройер, защо толкова се боите от мен?“. Припомняше си думите й, когато й съобщи, че повече няма да я лекува: „Ще чакам. Вие винаги ще бъдете единственият мъж в живота ми“.
Смъмри се: „За бога, престани! Престани да мислиш за това! Отвори очите си! Погледни наоколо! Върни се в реалността!“.
Бройер надигна чашата си, като вдиша дълбоко богатия аромат на кафето заедно с венецианския студен октомврийски въздух. Огледа се. Кафене „Соренто“ беше пълно със закусващи мъже и жени – предимно туристи, и то възрастни. Неколцина държаха вестник в едната си ръка и чаша кафе в другата. Над масите кръжаха стоманеносини облаци от гълъби, които на моменти се стрелваха надолу.
Спокойствието на Канале Гранде, в чиито води блещукаха отраженията на издигащите се по бреговете му знаменити дворци, бе нарушено от вълнообразната диря на една плаваща гондола. Останалите гондоли все още спяха, завързани за изкривени дървени стълбове, пръснати хаотично като стрели на харпун, изстреляни небрежно от ръката на някой великан.
„Да, точно така, огледай се, глупако! – каза си Бройер. – Хора от цял свят идват да видят Венеция, хора, които отказват да напуснат този живот, преди красотата й да ги благослови.“
„Колко ли живот изпускам, чудеше се той, като просто не гледам? Или като гледам, но не виждам?“ Вчера се беше разхождал сам на остров Мурано и в продължение на цял час не видя нищо, не забеляза нищо. Нито един образ не се пренесе от ретината до мозъка му. Цялото му внимание бе погълнато от спомени за Берта: примамливата й усмивка, боготворящите й очи, топлината на доверчивото й тяло, учестеното й дишане, докато я преглеждаше и масажираше. Тези образи бяха изключително могъщи и живееха свой собствен живот. Когато най-малко очакваше, те нахлуваха в съзнанието му и узурпираха въображението му. „Такава ли ще бъде участта ми? – питаше се той. – Нима съм обречен да бъда сцена, на която спомените за Берта ще разиграват безконечно своята драма?“
Някой се надигна от съседната маса. Пронизващият звук от стърженето на металните крака на стола по каменния под го сепна и той още веднъж се огледа за Лу Саломе. Ето я и нея! Жената, която се спускаше по „Рива дел Карбон“ и се насочваше към кафенето. Само тя би могла да напише подобна бележка – такава внушителна жена, висока и стройна, увита в кожа, която крачеше към него наперено и устремено през лабиринта от разположени нагъсто маси. И докато се приближаваше, Бройер забеляза, че е млада, може би дори по-млада и от Берта. Вероятно още ученичка. А какво властно присъствие, наистина необикновено! То можеше да я отведе далеч!
Лу Саломе продължаваше да върви към него без следа от колебание. Откъде беше толкова уверена, че това е той? Лявата му ръка приглади набързо червеникавата остра брада, за да премахне всяка следа от закуска по нея. Дясната издърпа долния край на черното му сако, изглаждайки гънките около тила му. Когато стигна само на няколко крачки от него, жената спря за миг и го прониза с дръзкия си поглед.
Внезапно вътрешният глас на Бройер спря да бъбри.
Ървин Д. Ялом, „Когато Ницше плака“
Ървин Д. Ялом е роден във Вашингтон през 1931 г. Почетен професор в Станфордския университет, автор на високо ценени от критиката бестселъри, изключително търсен психиатър и терапевт, Ялом живее активно и днес. С годините успява да примири двете си големи страсти – писането и психотерапията. И го постига, защото е убеден, че целта им е една и съща: да помагат на хората по пътя към повече свобода и спокойствие.
По „Когато Ницше плака“ е заснет в България едноименният филм на режисьора Пинкас Пери с участието на Арманд Асанте, Бен Крос и Катрин Уиник.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
