Режисьорът за новия си филм, Холивуд и свободата на творчеството
На 20 август режисьорът Андрей Кончаловски навърши 80 години. Юбилея си народният артист посрещна по време на работа: снима филм за Микеланджело. От този филм започва разговора си с маестрото кореспондентът на „Известия“:
Защо от всички титани на Възраждането ви заинтересува именно Микеланджело?
Интересувам се, разбира се, от всичките, но за всичките не можеш да направиш кино. Микеланджело има едно поетическо послание към приятеля си Строци. Строци видял в гробницата на Медичите скулптура, която се нарича „Нощ“ – женска фигура, потънала в сън.
Строци написал в стихове, че мраморът всеки миг ще се събуди. А Микеланджело му отговорил:
Ценя гранита, спотаил забрава.
Докато царстват срам и престъпление,
да бъдеш сляп и глух, е избавление.
По-тихо! Шшт! Съня недей смущава!
Когато прочетох „срам и престъпление“, си помислих: „Какво ли е имал предвид геният?“ Така тръгна филмът.
Отначало филмът трябваше да се казва „Грехът“, но вие сменихте името му и го нарекохте „Чудовището“. Защо?
Част от действието там се развива около един огромен къс мрамор, което каменоделците наричали „Чудовището“. Затова името носи значителен смисъл. А и е приложимо към фигурата на Микеланджело. Останалото ще го каже филмът.
Даже на фона на богатата с необикновени таланти епоха на Възраждането Микеланджело се откроява като безусловен гений. Как вие бихте определили критериите за гениалност?
Има общоприети понятия: за гении се смятат Шекспир, Пушкин, Толстой. В същото време това определение е субективно – то е отпечатък в човешката памет. Не е изключено да е имало и други гении, но просто не са оставили отпечатък в историята – нашата памет е избирателна.
На Толстой му е провървяло, че литературният му дар се е развил през втората половина на XIX век, когато литературата и четенето са били едно от основните занимания на просветената част от света. Европейското човечество е било тогава четящо. Нямало е телевизия и кино – имало е театър и балет.
Ако днес се роди човек с мащаба на Толстой, не съм сигурен, че след 50 години, като броим от днешния ден, ще се запечата в паметта на човечеството като гений. Явно Солженицин беше последният писател, който все още завари руската нация да чете активно. Скоро ще трябва да издигат паметници и да дават награди на читателите, а не на писателите. Но това не означава, че писателите са лоши. Това означава, че се променя цивилизацията.
Днес едва ли някакви фрески по стените на катедралите биха направили същото впечатление като на зрителите през XV–XVI век. Някога изпълнявали месата на Бах в Кьолнската катедрала един път в годината, идвали хора от цяла Германия. Пътуват през гората, а в гората – разбойници.
Семействата се готвели три месеца за това пътешествие, сядали в дилижанса. Пътували с охрана през дупките по пътищата и сред опасности, идвали в Кьолн, настанявали се, отивали в катедралата. И като гръмне оркестърът – впечатление за цял живот. А сега натиснеш копчето – Бах, пак го натиснеш – Бетовен, пак – Кобзон. Достъпността е съвсем друга и впечатлението е друго. Затова е сложно да се говори за критерии. Необходимо е още геният да се появи в подходящо време.
Планирате ли да снимате на исторически места, например в Сикстинската капела?
Не, там не може да се снима, освен това Микеланджело е нарисувал фреската „Страшният съд“ в края на живота си. Толкова далече действието на филма не стига, то обхваща 1510–1520-те години. Снимаме филм за средата на жизнения му път. Затова ще си построим Сикстинската капела сами.
Значи това няма да е биографичен филм в пълния смисъл на думата?
Изобщо няма да е биографичен филм. „Андрей Рубльов“ биографичен филм ли е? Не е. „Чудовището“ също няма да бъде. Може да го смятате за продължение на „Рубльов“.
Кадър от филма „Андрей Рубльов“. Режисьор Андрей Тарковски
Но за Микеланджело са се запазили все пак повече исторически сведения. Има на какво да се опрете…
Сведения има много, но на разказвача може да му се привиди каквото и да е. И не са се запазили чак толкова много сведения за Микеланджело като човек. Документите, които го споменават, са много по-интересни за повествование, разкриващо интригите между различните властови кланове. Пълна мафия. Семейство Дела Ровере, римските папи Юлий и Лъв. Когато папа Лъв Х Медичи идва във Ватикана, замазва с черна боя изумителните портрети на Юлий – своя предшественик, изравя останките му и ги изпраща в Испания. Това е интересно, както и всяко човешко нещо. Ренесансът е интересен и с тези неща. И „Одисей“ снимах от гледна точка на човека.
Кадър от филма „Одисей“. Режисьор Андрей Кончаловски
В книгата си „9 глави за киното и т. н.“ казвате, че в изкуството е важна приемствеността. Виждате ли в нашето кино културна традиция, която може да бъде продължена от младите режисьори?
Трудно ми е да кажа. Надявам се, че най-добрите режисьори не се състоят само от талант, но и от култура, а културата винаги включва знания. Без културата няма културни асоциации. Има режисьори, които снимат филми надве-натри, подражавайки. Един подражава на Спилбърг, друг – на Тарантино. В подражанието няма нищо лошо, но трябва да има културна асоциация, база. За да разчупиш който и да е закон, първо трябва да го знаеш. А това е културата. Изкуството не може да се развива без почва, все някъде трябва да има корени.
Цялото велико кино е единно дърво. Италианският неореализъм е свързан до голяма степен със социалното внимание към обикновените хора. Съветското кино също се обръщаше често към обикновените хора, даже това да беше социалистически реализъм. Големите произведения, такива, да предположим, като забележителния филм „Те се сражаваха за родината“ на Сергей Бондарчук, са невъзможни без определен културен слой: това е и Шолохов, и Некрасов и всичко, което е свързано със съветската литература. Да зачеркне културата не успял даже Маяковский. Младият Маяковский се опитал да изхвърли от кораба на съвременността Пушкин и Достоевский, но след това също разбрал, че всичко е много по-сложно. Нищо не трябва да се изхвърля, всичко трябва да се претопява.
Дебютите на нашите режисьори често са ориентирани не към руската и европейската, а към холивудската традиция.
Към холивудската традиция се ориентират режисьори, които искат непременно да постигнат зрителски успех. Но у нас има прекрасни режисьори, които създават авторско кино: Лозница, Звягинцев. Авторското кино противоречи на законите на Холивуд.
Холивуд не е американско кино, той е фабрика за мечти и продукти. Американското кино се прави за малко пари от американски студенти и млади режисьори, които се опитват да заснемат нещо за Америка. Но Холивуд не е Америка, Холивуд е мит, който дава забележителни примери за търговска продукция. Това обаче е entertainment, а не изкуство.
И все пак наши хора след Тимур Бекмамбетов се стремят към Холивуд.
Бекмамбетов се опита да се впише по принцип в холивудския пейзаж, но не успя да го направи добре. Като че ли му е много по-лесно да прави търговски филми в Русия. В Америка това е сложно. В една своя добра пиеса за евреи, които са избягали от Хитлер в Холивуд, Бертолд Брехт, като теоретик, се опитва през цялото време да намери формулата на успеха. Един от героите се втурва на сцената и казва: „Разбрах как трябва да се пише успешно! Разбрах как могат да се правят пари в Холивуд! Трябва да пишеш много лошо, но колкото се може по-добре“.
Гениално изречение: „Трябва да се пише много лошо, но това трябва да се пише много добре“. Сериозна професия е да пишеш търговски неща. И трябва да се спазват правилата на играта. Защото може да яздиш кон, може и да пътуваш с влак. Но влакът отива не където иска пътникът, а където има прокарани релси.
Вас, между другото, също ви наричат често „американски и руски режисьор“.
Аз се смятам за руски режисьор, който работи в различни жанрове и в различни страни.
Много дебютанти в киното са вдъхновени от вашите думи, че днес бюджетът не лежи в основата на филма и може да се снима дори с айфон, ако има какво да се каже.
Правилно. Бъдещето на киното и изкуството принадлежи на хората, които са готови да дадат последната си копейка, за да снимат филм с айфон. Не парите са важни и не свободата. Първо, колкото по-малко са парите, толкова е по-голяма свободата. Второ, важна е не свободата, а талантът. Пари има или няма, но ако няма талант… Талантът е селекция.
Четиристишието на Джовани ди Карло Строци е следното:
Нощта бленува със закрити взори,
от ангел някой в камък издълбана,
но тя живее тук от сън обвяна:
докоснеш ли я, ще ти заговори.
Павел Николов, http://pavelnik.blogspot.bg
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
