Ако не беше той, нямаше да ги има актуалните и днес есета от томчето „Българският модел”, нито пиеси като „Римска баня”, „Рейс”, „Сако от велур” и „Балкански синдром”. Нямаше да има и любими филми като „Оркестър без име”, „Равновесие”, „Кратко слънце”, „И Господ слезе да ни види” или анимационните „Соната за цигулка” и „Еднопосочно движение”…
Именитият писател, който умееше с Езоповия си език да казва своите истини за времето на социализма, е роден на 9 септември 1941 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет и дълги години е редактор във вестниците „Народна младеж” и „Стършел”. Първата му книга – „Самотните вятърни мелници”, излиза през 1969 г., а след нея се зареждат „Дива патица между дърветата”, „Кратко слънце”, „Диви пчели”…
Мястото, с което най-много е свързан Станислав Стратиев, е столичният Сатиричен театър. Именно в него за пръв път се поставят повечето от неговите пиеси. През февруари 1974-а там е премиерата на „Римска баня” – успехът на спектакъла е толкова голям, че 33-годишният тогава автор е поканен за драматург на нашумялата вече трупа. Оттогава на същата сцена последователно се поставени „Сако от велур” (1976), „Рейс” (1980), „Максималистът” (1984), „Животът, макар и кратък” (1986), „Балкански синдром” (1987), „Мамут” (1990), „От другата страна” (1993), „Зимните навици на зайците” (1996).
Няколко години Стратиев е и директор на Сатирата, а след неговата смърт част от пиесите му получиха и нов живот с осъвременените си постановки, включително на други сцени в София и страната. Във всяка от тях мнозина от любимите български актьори от 70-те и 80-те години на ХХ век изиграха най-добрите си роли.
„Бил съм щастлив в този театър – казва приживе драматургът. – Най-напред като зрител, като един от щастливците, намерили билетче и вече омагьосани от тази ярка, безпощадна и весела магия, наречена Сатиричен театър. А после и като един от тези, които участват в магията, в нейното създаване или разваляне, това други ще кажат. Но съм бил щастлив. Този театър за мен е като дом. В него се чувствам спокоен, в него са близките ми хора, в него проходих и пораснах. Струва ми се, че никога не мога да му дам толкова, колкото той ми даде. Но не е и нужно, както човек не прави такива сметки за родния дом, той просто го обича и живее в него и това е достатъчно… Човек не може без дом.”
Негов скъп дом, макар и за по-кратко, беше и киното. И досега „Оркестър без име” на режисьора Людмил Кирков по сценарий на Станислав Стратиев е в Топ 10 на най-харесваните и най-гледани български игрални филми. Раждането му не е случайно:
„Когато бях кореспондент на вестник „Народна младеж” във Видин, всеки ден пред очите ми беше един подобен оркестър, който в дългите зимни вечери свиреше неуморно и амбициозно, вперил поглед към лятото и морето – разказва пред в. „Труд” през 1982 г. Стратиев. – В книгата ми „Дива патица между дърветата” има кратки откъси от живота и съдбата на този оркестър, без да се разпростира в подробности, има почти телеграфни съобщения за подготовката му през зимата и реализацията през лятото. Тогава темата беше друга и други бяха главните герои, но ето че днес дойде и часът на оркестъра. Разбира се, това е само първообразът, дразнителят, който предизвика дългата и задълбочена работа върху сценария на филма „Оркестър без име”…” Тъкмо той превърна младите тогава Катерина Евро и Мария Каварджикова, Велко Кънев, Филип Трифонов, Георги Мамалев и Павел Попандов в любимци на публиката.
Станислав Стратиев си отиде твърде млад – на 59 години, на 20 септември 2000 г.
Спомняме си за едно от най-талантливите пера в българската литература с откъс от „Българският модел”:
„Ако сме дали нещо на света – това е българският модел.
Той е – както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула – нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто – обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното – кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук – Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас – цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже – най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.“
Станислав Стратиев
АRTday.bg
