Когато гледаш този усмихнат човек от снимката, чак не ти се вярва, че той е способен да фантазира най-кошмарните истории и да ги описва в романи. Само че е истина. Именно американският писател Робърт Блох измисля ужаса от „Психо”, превърнат после във филмов кошмар от Алфред Хичкок. Човешкият страх е неговата най-голяма провокация. На него и на най-низките страсти на човешкото същество посвещава повечето от своите разкази и романи. А за доказателство, че е достоен „приятел” на кошмара, Блох сам си написва некролога и месец по-късно поема към неизвестността, която неведнъж коментира на белия лист – умира на днешния ден, 23 септември, през 1994 г.
Робърт Блох е роден в Чикаго, щата Илинойс, на 5 април 1917 г. Неговият баща е банков служител, а майка му – социален работник. Като че ли липсват предпоставки синът им да трупа кошмарни детски спомени, но знае ли човек… Впрочем още от малък бъдещият майстор на ужаса е почитател на творчеството на Хауърд Лъвкрафт, дори има лична кореспонденция с автора на „Страховити истории”. Няма как да не бъде повлиян от него.
Първия си разказ – „Lilies”, публикува през 1934 г. на страниците на полупрофесионалното списание „Marvel Tales”. Първата му книга излиза през 1945 г. във Великобритания и веднага след това издателство „Arkham House” пуска и голям сборник с негови разкази, озаглавен „The Opener of the Way”. „Psycho” (1959) е вторият роман на Робърт Блох. През последвалите две десетилетия той вече е любимец в Холивуд и участва в написването на сценариите са повече от 15 филма. В края на 1970-те се връща отново към любимия си жанр от младите години и отново пише романи на ужасите.
Този кадър от филма „Психо“, заснет от Хичкок по романа на Блох, никога не може да бъде сбъркан. Затова пък го цитират в други киноужаси след това.
През 1975 г. получава наградата „World Fantasy Award” за особен принос фантастиката. Блох е и четирикратен носител на премията „Брам Стокър”. А за огромното си творчество в областта на фантастиката е отличен с награда „Хюго”.
Първият брак на Блох е по сметка. Причината? Банална – Робърт просто иска да отърве военната служба. Така вместо да държи оръжие на фронта, през 1943-а писателят гушка първородната си дъщеря. Съпругата му Марион обаче заболява от туберкулоза, затова младото семейство се премества да живее по-близо до нейните родители. 20 години по-късно тя е абсолютно здрава, но бракът им не просъществува. Развеждат се през 1963-а, а порасналата им вече дъщеря остава да живее при татко Робърт.
Не минава година и Блох среща любовта на живота си. Тя се казва Елинор, женят се и живеят щастливо чак до смъртта на писателя преди 23 години.
В деня на кончината на Робърт Блох си припомняме откъси от негови произведения:
„Ти мразиш хората. Защото всъщност се боиш от тях, нали? Винаги е било така, още от детството ти…”
„Слънцето умираше; бавно спускайки се в гробницата зад хълма на хоризонта. В агонията си то заля небето с кървавите лъчи на залеза. Виейки, вятърът гонеше на запад шепнещата процесия на сухите листа; бързаше за погребението на падналото светило.”
„Чудовищни уродства, долни извращения, в чието съществуване разумът отказва да повярва – всичко това го има, живее заедно с нас. Всяка година в люлката на откритията – научни, географски или философски – се натрупват нови и нови факти, които така или иначе потвърждават една проста истина: нашият свят, оказва се, съвсем не е такъв, какъвто ние, в наивната си слепота, сме си представяли. С течение на времето на някои от нас се случват странни неща, в резултат на които всеки път завесата над неизвестното лекичко се повдига. И става ясно: дивият, невъобразим ужас е тук – съвсем близо!
Извинете, но има ли въобще някакво основание човешкото същество да смята, че измисленият от него „околен свят” реално съществува?! Впрочем съдбата посвещава в страшната тайна само един на милион, оставяйки гигантската маса в блажено неведение. Тогава чуваме за изчезнали безследно пътешественици или учени – и тутакси, без да ни мигне окото, обявяваме за луд смелчагата, който по чудо се е върнал в нашата реалност и се осмелява да разкаже на света това, което е видял извън пределите й. Мнозина в подобна ситуация предпочитат да си мълчат и не си струва да се учудваме от това. Така си живее човечеството, без да подозира онова, което го чака зад прага на обичайното ни битие.”
„Понякога майките приемат децата си като своя собственост. Не всички деца обаче позволяват подобно нещо на майките.”
„От време на време на всеки от нас се случва да не е съвсем с ума си.”
„Можеш да се завиеш презглава, да се скриеш в леглото, но проблемът няма да изчезне.”
„Странно е, каза си Сам, колко сме сигурни, че познаваме един човек, само защото често се срещаме или сме близки с него.”
„Много хора си пъхат носа в живота на другите, просто защото собственият им живот е празен.”
АRTday.bg
