На днешния ден, 20 декември, през 1604 година е отпечатан първият екземпляр от романа на Мигел де Сервантес – „Дон Кихот“. Това е и първият световен бестселър, пуснат в продажба.
Дон Кихот, героят на романа, е добър и почтен благородник, изпаднал в бедност. Неговата страст е четенето на рицарски романи. Те го довеждат до възторг, изпълват го с чувството за рицарска чест и макар че времето на рицарите отдавна е отминало, той решава да стане странстващ рицар и да се бори със злото по света.
Съобразно рицарските обичаи, Дон Кихот избира дама на сърцето си – бедната Дулцинея от селото Тобосо, на която трябва да посвети добрите си дела. Конят му е една стара кранта, но пак по рицарски кръстен с гръмкото име Росинант (което си е „кранта“).
Облечен в подобия на рицарски доспехи, въоръжен с ръждясали щит и меч, една сутрин Дон Кихот напуска своя дом без да се обади на никого и тръгва да търси подвизи. По пътя се сеща, че няма право да се нарича рицар и да влиза в двубой с истински рицари, защото не е посветен в благородно рицарско звание. Още привечер, в първата крайпътна кръчма, въздигната във въображението му в рицарски замък, Дон Кихот решава, че кръчмарят е владетелят и рицар и го моли да го посвети в ри царство. Кръчмарят разбира, че има пред себе си болен човек, но се съгласява да изпълни молбата му, ако преди това цяла нощ Дон Кихот стои на стража до доспехите си. През нощта с горд вид идалгото обикаля кладенеца в задния двор на хана и влиза в пререкание с мулетаря, който иска да напои мулето си в коритото с доспехите. На сутринта кръчмарят с тефтера си за сметки (наместо книга) в ръка посвещава Дон Кихот в рицарство, като го удря няколко пъти с меча по гърба. По негов съвет посветеният рицар се отправя към дома си, за да се снабди с дрехи, пари и да си потърси оръженосец.
Оригиналното издание на „Дон Кихот“
На връщане в една горичка Дон Кихот дочува жални стонове. Приближава се и вижда завързано момче, което господарят му налага с ремък, защото не се грижело добре за стадото му. Обзет от благороден гняв, Дон Кихот вижда в господаря-селянин рицар, който е нападнал беззащитен, и опира копие в гърдите му. Уплашеният селянин се заклева, че ще се разплати с момчето и ще го пусне да си иде. Това е достатъчно за Дон Кихот и той си тръгва, без да дочака развръзката. А селянинът отново завързва момчето и го набива още по-жестоко.
По-нататък Дон Кихот среща няколко търговци. Взема ги за странстващи рицари и ги предизвиква на двубой, като иска да признаят, че няма на земното кълбо красавица, подобна на несравнимата Дулцинея Тобоска. Търговците веднага разбират безумието на Дон Кихот и един от тях му отговаря предизвикателно, че Дулцинея може би е грозна, но щом рицарят иска, ще се възхищават от нея. Идалгото не може да понесе такава обида и се втурва с насочено към търговеца копие, но Росинант се препъва в един камък и разяреният му ездач пада на земята, без да може да помръдне. Един от слугите на търговците доближава Дон Кихот, счупва копието му и пребива нещастния рицар. В това състояние го намира негов съселянин и го отвежда в дома му, където го очакват любеща племенница и икономка. Идват и неговите приятели бръснарят и свещеникът, и за добро зазиждат вратата на библиотеката, като преди това изгарят любимите му рицарски романи. Дон Кихот се съвзема и напразно търси библиотеката си, а домашните му го уверяват, че зъл магьосник я е откраднал.
Скоро набеденият рицар се вдига от леглото. На среща с приятели ги уверява, че светът има нужда от странстващи рицари и че той ще възкреси това съсловие от доблестни мъже. В същото време провежда преговори със своя съселянин Санчо Панса състоятелен, но наивен човечец, да му стане оръженосец, като му обещава, че щом завладее някой остров, ще го направи губернатор или цар и това ще се случи най-късно до седмица. Примамен от бляскавите обещания и от перспективата жена му да стане царица, а синовете му князе, Санчо бързо дава съгласието си и тръгва да пътешества с Дон Кихот.
Въоръжен бутафорно и възседнал Росинант, заедно със своя оръженосец Санчо Панса, рано една сутрин Дон Кихот отново напуска родното място. Поставил си е ясна цел да направи света по-справедлив, като защитава слабите и отмъщава за обидените. Следва поредица от приключения, предизвикващи смях. Развихреното въображение на Дон Кихот взема ветрените мелници за великани, самотните селски сгради за рицарски кули, мирни калугери за вълшебници, стадо овце за огромна армия, оковани престъпници за невинни страдалци. Верният оръженосец напразно се опитва да накара своя рицар да види реалността. Дон Кихот е готов във всеки момент да влезе в бой с неприятели, а когато се сблъсква с истината, отдава промяната на магьосничество. С подвизите си Дон Кихот не постига добро, а причинява злощастия на себе си и на тези. които защитава.
След разнообразни приключения героите се завръщат у дома, разочаровани от действителността. После напускат селото си още веднъж, преживяват нови приключения и накрая се завръщат с напълно разбити и загубени надежди да бъдат служители на доброто.
В предсмъртния си час, скоро след второто завръщане у дома, Дон Кихот разбира, че увлечението му в рицарските подвизи е пълно безумие. Тъжната му констатация е, че не е никакъв Дон Кихот, а просто един идалго, наречен заради мекия си нрав Алонсо Добрия…
Тъжна история, която ни кара да осъзнаем, че животът е ценен такъв, какъвто е и че добротата трябва да води нашите намерения.
Представяме ви откъс от книгата, когато Дон Кихот се обръща поучително към Санчо Панса, разкривайки му смисъла на свободата:
“Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага,
с които Бог дарява хората.
С нея не могат да се сравнят нито съкровищата,
които крие земята, нито тези, които таи морето.
За свободата, както и за честта,
може и трябва да се жертва животът и обратно,
лишаването от свобода е най-голямото зло,
което може да сполети човека.
Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието,
на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме.
Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше,
че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно,
както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои.
Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги,
които пречат на духа да бъде свободен.
…Помни, Санчо – ако избереш пътя на добродетелта
и се стремиш да вършиш само добродетелни неща,
няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори,
защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива
и струва сама по себе си много повече от кръвта.”
Борис Белев
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
