„Не ме е страх от нищо, освен от човешката глупост. Опитвам се да я избягвам, но когато това не работи, просто стоя и се усмихвам“, е рецептата на Жерар Депардийо за душевен баланс. Големият актьор (той наистина е голям с ръста си от 180 см и теглото от 115 кг) е роден в на 27 декември 1948 г. в бедното многодетно семейство на тенекеджия и домакиня. Наличието на шестте деца не спира бащата на бъдещия актьор от воденето на разпуснат живот и прекомерната любов към алкохола. Недоволната майка е на ръба на нервна криза и няма време за образованието на децата.
Заради пренебрегването на родителите в детството Жерар има проблеми с речта – той едва говори, заеква и се изразява с жестове. Тези проблеми довели до затваряне в себе си на детето. Депардийо така и не завършва гимназия – дават му атестат за незавършено средно образование. Още на 14 години получава първата си работа в печатница като словослагател, прекарвайки свободното си време във военната база на САЩ и тренира бокс, от който му е и счупването на носа.
Освен това бъдещият актьор обича да прекарва времето си с питие в бара и заедно с група приятели крадат гориво от военната база, което след това препродават. От затвора го спасява само крехката му възраст, но момчето е взето на отчет в полицията. Веднъж Депардийо отива с приятел в Париж, където започва да посещава уроци по актьорско майсторство. Явява се на прослушване при най-известния френски учител Жан-Лоран Коше и го взимат да учи безплатно в Theatre Nationale Populaire, където в крайна сметка става най-добрият ученик.
Актьорската му кариера започва в малкия театър Cafe de la Gare. Във филм дебютира през 1967 г. След като изиграва около 20 роли в малко известни филми, той получава главната роля във филма от Бертран Блие „Валсиращите“ (1974), който носи на младия актьор първата истинска слава. С течение на времето трудолюбивият и талантлив Депардийо успява да се превърне във водещ френски актьор, чиято слава е в пика си през 80-те и 90-те години. Той многократно получава филмовата награда César, номиниран е за „Оскар“, печели и наградата на Британската киноакадемия, както и много други престижни награди.
През 1990 г. Депардийо прави своя дебют в американското кино, като играе главната мъжка роля в „Разрешение за пребиваване“, комедия от 1990 г. С нея става идол на американската публика и печели наградата „Златен глобус“ за най-добър комедиен актьор. Една година по-късно играе ролята на Христофор Колумб в историческата драма на Ридли Скот „1492: Завладяването на Рая“, след което трайно се установява в Холивуд, като участва в много известни филми като „Тайният агент“ (1996), „Човекът с желязната маска“ (1998), „102 далматинци“ (2000) и много други. В биографията му има над 200 роли в киното и телевизията.
Личен живот
След бурни любовни авантюри в момента той официално е разведен. Пак официално актьорът има четири деца. Двете по-големи са родени от брака му с Елизабет Гиньо. От брака му със сенегалския модел и актриса Карин Сила актьорът има дъщеря – Роксан, а от Елен Бизо – син, Жан. Според самия Депардийо общо има 20 деца от 10 различни жени, просто от някои от тях се е „откупил“…
Интересни факти:
– Освен работата в киното, Депардийо професионално се занимава с винопроизводство. Той купува в долината на Лоара замък от XII век и голямо имение от 27 хектара, изцяло засадено с лозя. Днес вината му са известни в цял свят.
– Отваря два ресторанта в Париж и пише готварска книга.
– Пробва се и като певец – записва и издава собствен диск.
– Синът му Гийом Депардийо умира през 2008 г. на 37 години.
– През 1996 г. Депардийо стана Рицар на Ордена на Почетния легион.
– На 3 януари 2013 г. руският президент Владимир Путин подписа указ за предоставяне на руско гражданство на Жерар Депардийо.
– „Катрин Деньов – това е мъжът, който винаги съм мечтал да бъда…“, признава той.
Актоьорът е автор на автобиографиччните книги „Жив съм“ (Издателство „Колибри“) и „Просто така се случи“ (Издателство „Хермес“). Представяме ви акценти от втората:
За детството:
Израснах на улицата и точно там се научих да чета и да пиша, а не в училище. Улицата не прощава нищо, трябва да вярваш в добрата си съдба и да разчиташ единствено на себе си.
За децата:
Исках да дам на децата си свобода, с каквато и аз самият разполагах, но смятам, че за тях е било много тежко да бъдат свободни в сянката на човек като мен, който прекарваше времето си в хвърляне на предизвикателства към порядъчните хора, като им показваше неща, които не искаха да виждат, и им говореше за неща, за които не искаха да чуват… А на всичкото отгоре съм приятел на диктатори, защото съм вечерял с Фидел Кастро и съм бил поканен на прием при Путин. И двамата са ми приятели, така е. И какво от това? Ужасяващото е, че тези хора не са разбрали нищо. Истината е, че не съм се променил нито на йота, откакто бях на дванайсет. Продължавам да живея по същия начин, сприятелявам се с когото си искам, само че това се отразява зле на децата ми.
За семейството:
С никоя от трите жени, които ми родиха деца, не успях да създам истинско семейство. Не ми харесва идеята за семейство. Семейството е отвратително, то убива свободата, убива желанията, убива мечтите, това е една лъжа. Много прилича на кадрите от телевизията, които мамят зрителя. Самата идея за семейство е лъжа. То претендира за истина, изглежда като такава, но пропъжда същността ти и я ликвидира. Семейството е една гадория, това е филоксерата на живота, гъба, която погубва всичко.
За актьорството:
Аз не мечтая да съм актьор, ето това не разбират другите. Аз мечтая да оцелявам. Започнах да се занимавам с актьорство, за да се отърва от невежеството си, бих могъл да правя и друго, но това ми попадна случайно, не съм го избирал. Нямах нищо, трябваше да си размърдам задника. Не го правех, за да имам всичко, това не ме интересува. Но животът ме интересува, дявол го взел! Това, което ме вълнува, са безкрайните изненади, поднасяни от живота. Безспир!
За себе си:
Все ми е едно, не съм тук, за да съдя кое е истинско и кое – фалшиво. Само се опитвам да обясня как аз усещам нещата, как нося в себе си онези, за които казват, че са изчезнали завинаги.
И изобщо не ми пука какво ще говорят другите за мен: „Той е луд, той е тъп, той е маниак, освен това е дебел и смърди…“ Оставям ги да си говорят каквото си искат, знам, че са заблудени и че всички живеем в един фалшив свят.
Загърбил съм всичко, принадлежащо на миналото, живея в настоящето, за мига.
Наричат ме „актьорът“. Но аз не съм единствено актьор, аз съм жив човек. Вярно е, че играя с лекота, но освен това имам още десет хиляди други умения, защото се интересувам от всичко.
Откъс от книгата
Днес се случва така, че дразня околните с неща, които не разбирам, но точно те показват колко съм различен от всички онези, които ме критикуват по вестниците. Обичам Русия, приятел съм с Путин, чувствам се гражданин на света толкова, колкото и французин, и не смятам, че вредя някому със свободния си избор да живея където поискам и да обичам когото поискам. Нито преча на другите, като си разбивам мутрата с мотора, защото съм карал пиян – това си е моя работа и само мен ме боли. Така че да ме оставят да си живея живота, както го разбирам и с когото искам, както навремето в Шатору, когато на никого не му пукаше за мен.
Ако с Путин се „сдушихме“ веднага щом се запознахме, то стана, защото и двамата сме могли да свършим като непрокопсаници. Мисля, че той веднага хареса у мен хулиганския ми нрав, това, че мога да пикая в самолет, да ударя с глава някой папарак или да ме намерят мъртвопиян на тротоара. От разговорите ни с него разбрах, че и той е изплувал от нищото и когато е бил на петнайсет, никой не давал пукната пара за него, също като за мен.
За първи път се срещнахме през пролетта на 2008-а в Санкт Петербург, за представянето на колекцията на Ростропович в Константиновския дворец.
Частната колекция на виолончелиста Мстислав Ростропович и съпругата му Галина Вишневская се състои предимно от платна на руски художници и бе купена от Алишер Усманов – олигарх, който я дари на Русия. Путин беше дошъл да открие изложбата, аз бях сред гостите. Веднага видях, че не разбира нищо от живопис и въобще от изкуство, и това ме впечатли. Отгатнах, че този човек се е изграждал сам, отидох при него и се разговорихме. Той обича историята. Говорихме за Френската революция, за Дантон, за кампанията на Наполеон и си обещахме пак да се срещнем.
Започнах да му пиша. Много е лесно – аз говоря и едно момче записва казаното от мен на компютъра, после друг го превежда на руски и писмото ми се озовава на бюрото на Путин. В писмата си му разказвам всичко, като на стар приятел, това го забавлява и той ми отговаря. Много се беше развълнувал, когато през 2010-а от Залцбург му писах, че чета либретото на „Иван Грозни“ на Прокофиев, затова при следващото ми пътуване до Москва ми разказа историята на родителите си, как майка му като по чудо е оцеляла по време на Ленинградската блокада и благодарение на това той, Владимир, се е родил през 1952 г. Всеки от нас по свой начин е дошъл на белия свят като по чудо: той – въпреки бомбите на Вермахта, а аз – въпреки куките на майка ми.
През войната баща му работел в болница. Една вечер се прибрал вкъщи и заварил блока, в който живеели, улучен от бомба. Санитари изнасяли тела изпод отломките. Той се втурнал трескаво да издирва жена си и я открил. „Ще я занеса в болницата“ – казал на един от санитарите. „Няма смисъл, ще умре по пътя.“ Но той все пак я занесъл в болницата и лекарите я спасили.
Путин е израсъл в Ленинград в бедно работническо семейство. Анатолий Собчак (бъдещият кмет на Санкт Петербург, избран през 1991 г.) е човекът, който го е спасил от съдбата на престъпник. Навремето Собчак е бил преподавател по право. Путин ми разказа как при запознанството им Собчак решил да го привлече към реда и дисциплината, като използва един изпитан метод – от бандитите често стават прекрасни ченгета. И той избрал този път, който го довел до КГБ.
Прочетох, че съм бил приятел на диктатор. Путин бил диктатор. Не разбирам от политика, със сигурност плещя доста глупости, но за мен диктатор може да бъде наречен Ким Чен Ун, не и Путин. Виждали ли сте физиономиите на момичетата от „Пуси Райът“ на излизане от затвора? Човек би казал, че идват от модно дефиле, гримирани, начервени, с издути бузи… По дяволите, дайте ми адреса на затвора, от който хората излизат в такова цветущо здраве!
Мануела Георгиева
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
