„Ужасни зъби. Няма да стане. По-добре не се залъгвайте.“ Това чува Фернандел при първите си опити на сцената. Един от най-великите комици на Франция успява да постигне непостижимото: да заблести със своя собствена слава без протекции. Може би това е една от причините да бъде толкова обичан от зрителите. Защото на екрана той играе самия себе си – простодушен добряк, който се препъва в житейските камъни, но никога не губи лъчезарната си усмивка.
От снимки с него ни гледа магнетично лице, определяно в младостта му като конско. Това обаче не накърнява ни най-малко харизмата на Фернандел, дори напротив. Именно заради грубоватите си черти той успява да запази своята специфичност и да не се влее в руслото на захаросаните актьори, които предизвикват припадъци сред жените, но затова пък са светкавично забравяни. Пътят към триумфа обаче, както при всички големи актьори, е изпълнен с прозаична досада. Като млад бъдещият актьор работи в градската баня в Марсилия.
Там пише счетоводните сметки и през малкото прозорче гледа миниатюрния къс небе – единствения цветен лъч в живота му. Разбира се, той иска нещо повече от това да пресмята числото на продадените сапуни и счупени налъми. Голямата му мечта е да играе на сцената. Никой от близките му обаче не вярва, че момчето с големи одухотворени очи и още по-големи зъби може да стане звезда. При това родителите му са хора от средното съсловие, със средни амбиции, за които блясъкът на сцената съвсем не е съблазнителен. Те, естествено, не държат синът им да прекара живота си в градската баня, но на фона на разгулните според тях актьори това е по-добра перспектива. „Поне ще можеш винаги да се къпеш“, успокояват го те.
Преди да навърши 20 години успява да постигне известно развитие – назначен е на работа в банката. Според близките му това е върхът на кариерата му. Според него – още една тегоба, която трябва да изтърпи по пътя към мечтата си. Чиновническото всекидневие за него е равнозначно на бавна смърт. За всеки артистичен темперамент няма нищо по-убийствено от бюрократизма, строгите норми и скучните колеги. Така и той едва издържа дните, в които чувства, че младостта му се изцежда капка по капка, без да постигне нищо съществено.
Най-накрая решава да прекъсне омагьосания кръг. Досущ като някои водевилни герои, които по-късно ще изиграе на сцената, Фернандел взима опърпано куфарче с най-необходимото и се включва в една пътуваща трупа. Родителите му са скандализирани. Но той е щастлив – за първи път през живота си чувства, че живее. С плам и всеотдайност се включва във всички постановки, независимо колко второстепенни са ролите му. Бил съгласен да играе всичко, само и само да е под светлините на прожекторите. Независимо че освен тях често пъти в залата нямало никой: първата му трупа не се радва на особен успех. Но това не е пречка за таланта му. За кратко време Фернандел навлиза в артистичните кръгове, почти на шега, без да възлага големи амбиции. Не е особено комплексиран от външността си, но все пак знае, че трудно може да мине за хубавец. Още по-малко пък за модните по това време прелъстители с игрив поглед и засукан мустак. За щастие, излъчването му няма нищо общо с популярни за онези години актьори като Дъглас Феърбанкс или Рудолф Валентино. Той смята това за свой минус. Но както става често в живота, именно невъзможността да бъде вмъкнат в някой шаблон се оказва печеливша. Точно грубоватата му външност, която напомня на зрителите за обродушен мечок е щастливата му карта. Режисьорите постепенно започват да го ангажират за второстепенни роли, а впоследствие разбират, че талантът му е златна мина. Бликащата виталност, незлобливият хумор и отстъпчивият характер го правят желана компания и от колегите му, а това е успех, често пъти по-труден и от професионалните постижения в тези среди. В кръгове, където завистта е нещо обичайно, Фернандел е един от малцината, които имат много приятели. Времето отсява някои от тях, но до края на живота си бившият чиновник остава единственият, за когото се говори предимно добро. Дори колегите му Луи дьо Фюнес и Бурвил не могат да се похвалят с толкова доброжелателни критики, а според слуховете, вторият дори често пъти злослови срещу Фернандел. Истината за задочния конфликт между тях така и не излиза наяве, но това не вълнува особено почитателите на актьора. Те стават все повече и повече след участието му в комедиите, които надхвърлят 150 – значителна бройка за всяка кариера.
С богато нюансирана мимика и игра той се въплъщава както в образа на наивни добряци, така и в самия Господ (в „Дяволът и десетте божи заповеди“). Но зад простодушното му изпълнение винаги се крие нещо повече – и затова е определян безспорно като многопластов актьор, а не просто като поредния комик. Сред коронните му изпълнения са ролите му в „Славната компания“ (1932), „Бедняци в рая“ (1945), „Казимир“ (1950), „Бонифас сомнамбулът“ (1951), „Али Баба и 40-те разбойници“ (1954), „Дяволът и десетте божи заповеди“ (1962)… Малко преди да почине от рак той се снима в „Щастлив като Одисей“.
На 26 февруари 1971 г. бившият чиновник Фернанд Кантонден склопва очи. Отива си така, както живее – в скромност и уединение. Успява да постигне нещо много по-важно и от най-блестящия триумф – да не забравя откъде е тръгнал. И в тази амбиция, както в целия си живот, той се оказва победител.
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
