Камелия Кондова със сигурност е явление в съвременната българска литература. Родена е на 26 февпуари 1969 г. в гр. Добрич. Завършва езикова гимназия в родния си град и “Българска филология” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работи в радио Добрич като журналист. Живее в София.
Автор на поетичните книги “Повод за живот” (1988), “Не и милост” (1990), “Как се обича художник” (1994), “Тепърва ще се уча на живот” (1998), “Малки смърти” (2007), “Колко е живот да му се сърдя” (2010), “Бай Георги има тъжни рамене” (2014), “Неделята, която беше в понеделник” (2018) и др.
Носител на Голямата награда на националния конкурс “Петя Дубарова”, Голямата награда на националния конкурс “Веселин Ханчев” (двукратно), Първа награда на в. “Литературен глас”, Стара Загора, Първа награда от Националния конкурс “Петър Алипиев” и др. През 2019 е удостоена с наградата “Дора Габе”. Член на Съюза на българските писатели от 1997 г.
Пожелаваме на Камелия Кондова здраве и вдъхновение!
ПРИЯТЕЛСКО
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш „влязох в релси“.
Отдавна, както казваш, „Няма празно“.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!
Защото, всъщност искам да се любим…
БОГОМИЛСКО
Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова –
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.
Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече –
добрите хора лесно се обичат.
ЛЯТОТО ОСТАНА НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ…
Лятото остана някъде далече.
Морски вкус на спомен в пръстите догаря.
Там едно момиче бавно се съблече.
После бавно легна в лодката с рибаря.
После стана тъмно. После стана светло.
После се обърна цялата вселена.
Беше отначало. Беше за последно.
Хората говорят – случило се с мене.
Може да са прави. Сигурно са прави.
Откъде е този пясък във сърцето?…
Лъжа, че забравих. Исках да забравя.
Но не се получи. Помни ме морето…
ПРАЗНУВАМ НЕВЪЗМОЖНАТА НИ СРЕЩА…
Празнувам невъзможната ни среща.
На масата постилам тишина.
Звъни съседът. Бил самотен нещо.
Помислил си, че също съм сама.
Не съм сама! – усмихвам се смутено,
тъй, сякаш има някаква вина.
Отива си. Оставам само с тебе.
Не се сърди, че той не те видя.
Не се сърди, че той не ни повярва.
Очи за тебе имам само аз.
Защото си измислих този празник.
Защото си откраднах този час.
Целувам те. Добре е, че те няма.
Не бих посмяла, ако беше тук.
Ще ми простят ли жалката измама,
цветята, подарени ми от друг?
Живота си наливам вместо вино
във чашата ти. Може да горчи.
Дано да имаш сили да изпиеш
горчилката на всичките ми дни!
МОНОЛОГ НА ВЕЩИЦАТА
Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
че мъжът ѝ нощем ме сънувал…
Заглавна снимка: Про Нюз Добрич
ARTDAY.BG
