Андрей Менакер, както е истинското име на артиста, е син на звезди. Баща му и майка му са театрални и естрадни легенди. Роден е на 7 март 1941, 3 месеца преди Втората световна война, той не помни най-страшното изпитание за руския народ. Забавен факт е, че бебето идва на бял свят на 7-и, но го записват като роден на женския празник 8 март.
През целия му живот това е редовен повод за шеги и закачки. Защото Миронов е и голям суетник. Това има своето обяснение. Като малък бъдещият актьор е възпилничък за разлика от брат си Кирил. Факт, който комплексира младия човек за цял живот. Той полага неистови усилия, за да преодолее пълнотата, към която на всичко отгоре е генетично предразположен.
От малък не обядва и не вечеря, налива се с кафе и спортува до изнемога на теник корта. За него няма друг шанс, за да се сбъдне мечтата му и да стане голям артист като мама и татко. Още на 17, веднага след училище, влиза в театрална академия. На 19 вече дебютира в киното. Учи се на всичко от баща си – как да играе пред камерата и на сцената, как да се облича в такива дрехи, които да прикриват недостатъците му и да подчертават достойнствата, как да пее, въпреки че няма нито кой знае какъв глас, нито особен слух, да бъде галантен с дамите, без да прекалява, за да им завърта главите. И още куп неща, които всеки уважаващ себе си кавалер трябва да владее изкусно.
Първата му любов е несподелена. На рожден ден приятели му водят красивата актриса Лариса Голубкина, в кояо се влюбва от мига, в който я зърва. Веднага й предлага брак, ала като негова кака с една година, дамата си придава важност. Тя не знае, че по-късно наистина ще му стане жена. Преди това обаче Андрей сключва брак с друга своя колега на име Екатерина Градова. Нея му водят на неговия следващ рожден ден. Девойката, пет години по-млада от него, му допада. Той иска да има дете и никак не се бави с нея. Нещата между тях обаче не потръгват съпругата му го ревнува от неговия ранен успех.
Наистина, тя снима в легендарния сериал „17 мига от пролетта”, ала това не може да се сравни с неговата феноменална роля само на 26 в „Диамантената ръка”, от която песента за „Острова на невървенето” го прави и естрадна звезда. Миронов се скъсва от участия, започват редовно да го канят и в телевизията, превръща се в най-известния млад актьор на целия Съветски съюз. Колегиалният брак пропада само след 3 години, ала поне от него е щерката на синеокия актьор. Минават 6 лета, преди официално Андрей да мине под венчило с първата си помъдряла вече любов. В началото за Лариса е трудно да спазва всичките му изисквания.
Той е маниакален блюстител на чистотата и реда като Монк от тв сериала. Освен това е обхванат от мания по всичко ретро и всичко вносно. В Русия той е главният „стиляга” на републиката – истинска мъжка модна икона. Някъде по онова време си изработва и запазената марка – поло под сакото. Повечето хора мислят, че това е елегантност, всъщност обаче е прикриване на един от комплексите на Андрей – петната по врата му. Той започва да страда и от маса фобии – от животни, от височина, то висока скорост. Може да ги преодолява само пред камерата. Във филма „Италианците в Русия”, където прави една от гениалните си роли, Миронов укротява лъв, ранил преди това негов колега.
Прави го, като преодолява всички първични и вторични страхове, и гледа звяра право в очите. Професионалните укротители са впечатлени от постъпката, а операторът на филма е щастлив, понеже сцената се получава феноменално.
Суетата на актьора става легендарна. Като страхотен чистофайник, той сменя по три ризи на ден. Носи само западни дрехи. Създава много приятелства в посолствата в Москва, за да се снабдява с модни стоки и последните музикални албуми отвъд Желязната завеса. Урежда се във всевъзможни делегации, което му позволява не само да види Париж, но и дори два пъти да стигне с гастроли до Съединените щати.
Вероятно върхът на кариерата на Миронов, ролята, която му донася званието „народен артист на Русия” е тази на Остап Бендер. Това е втори съветски филм по гениалните „12 стола” на Илф и Петров, както и дубъл на невероятния дует на актьора с по-възрастния му колега Анатолий Папанов след изумителната им игра в „Диамантената ръка”. Андрей се справя и пак прави класика. Сред другите майсторски работи на Миронов е изпълнението му в „Обикновено чудо”. Той не спира да работи – в киното, в телевизията, в театъра, в естрадата.Не е вземал 1 ден отпуска.
Непрексънато е в джаза. След като навършва 40 години през 1981 г. здравето му започва да подсказва, че този супер интензивен живот трябва да се промени. Миронов обаче не смята, че може да се обяви за победен. Външно никой не може да се сети за какви болки става въпрос, само очите понякога издават големия актьор. Той се превръща в нещо като портрета на Дориан Грей – импозантен и недокоснат от времето пред хората, но изтерзана развалина отвътре.
На 14 август 1987 г. графикът на Миронов, който е на театрален гастрол в латвийската столица Рига е обичаен. Сутринта, след единственото си хранене на закуска, играе тенис. Посла има делови срещи и виждания с приятели, вечерта от 7 е на представление. Играе „Безумен ден или сватбата на Фигаро”. Още следобяд Андрей не се чувства добре, ала го отдава на преумора от корта. Знае, че всички билети за спектакъла му са продадени, хиляди фенове искат да го гледат. Не може да ги предаде.
Започва да играе. През антракта се чувства още по-отподнал. Влиза във втородействие и го докарва до последната сцена. Докато я играе, той просто пада на земята. Откарват го в болница, опитват се да го спасят, но не успяват. Смъртта му е като нарисуваната на екрана от Чарли Чаплин в „Светлините на рампата”. Ала британецът умира в инвалидната си количка на 77, а руският му колега Миронов предава Богу дух на сцената, в края на спектакъла, като истински актьор, какъвто винаги е мечтал да стане. И да остане.
Актьорът споделя:
Трябва да се стараем всичко да правим добре: от лошото само може да се поучим.
Когато успехът е резултат от дълга борба, трудности, неуспехи, когато той става справедлив завършек на актьорската съдба, тогава той е награда и щастие.
Актьорската професия дава възможност да се превърнеш в живо, реално усещане за нечии умни човешки мисли.
За мен театърът не е цел, а а средство за познание на живота и за това, кой точно съм аз.
Талантът винаги съпътства откритието, а откритието – таланта.
Актьорът трябва да умее еднакво да чака и да бърза.
В актьорската професия миналите заслуги не се броят.
За да паднеш от коня, първо трябва да се качиш на него.
Актьор не може да съществува без театър.
ARTday.bg
){kind=link}