Представянето на книгата е съпътствано от изложба с илюстрации по текстовете
На 25-и септември най-ключовата книга от библиографията на Йордан Радичков ще получи заслужено внимание от гости и жители на столицата. От 18:30 часа в изложбената зала на Столична библиотеката на площад „Славейков“ ще бъде представен романът на автора „Ноев ковчег“, утвърдил се като безспорна кулминация в неговото творчество. Новото издание е по повод 90 години от рождението на Йордан Радичков.
За книгата ще говори проф. Маргарита Младенова, която не е чужда на произведенията на Радичков. Освен че през творческия си път като режисьор е работила съвместно с автора, в края на миналата година тя представи и своя прочит върху фрагменти от творчеството му, събрани в спектакъла „Луда трева“.
Представянето на „Ноев ковчег“ ще бъде придружено от изложба с илюстрации по текстовете от книгата. Рисунките са дело на Ива Димитрова, която вече има задълбочен артистичен поглед върху творчеството на автора, благодарение на труда си по кориците на Радичковия сборник с разкази „Свирепо настроение“ и неговия роман „Прашка“.
Издателство „Хермес“
КОСМИЧЕСКИЯТ УДАВНИК, ИЛИ ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ НОЕВИЯ КОВЧЕГ
Късно подир полунощ, вече вкъщи, бях посетен от Мао Дзедун.
Той се появи съвсем безшумно в стаята ми. Стоеше на прага на отворената врата, тъжен и състарен. Бе като същество от друга цивилизация. Не зная защо, но всички мъртви ми изглеждат като че ли са от друга някаква цивилизация.
Мао Дзедун бе много смален подир смъртта си, не по-висок от пет или шестгодишно дете. В едната си ръка държеше отпечатък от своя собствен портрет, а с другата си ръка го приглаждаше постоянно, мъчейки се напразно да изглади гънките му. Портретът бе мачкан и тъпкан с крака. Собственикът му по всяка вероятност го бе намерил на улицата.
Мъртвият човек се натъжаваше още повече, като виждаше, че не може да изглади гънките на смачкания си отпечатък, нито пък да изтрие петната по него. Освен мътни петна, по лицето имаше следи от обуща и боси ходила. Тези, които бяха мачкали отпечатъка, изглежда, че го бяха и подритвали и тъпкали.
Двамата се гледахме, без да си говорим, както не си говорехме и с космическия удавник. Но макар мъртвият и да не ми казваше нито дума, аз мисля, че го разбирах. Да му помогна обаче, не можех, никой още не е успял да помогне на мъртвите! Можех само да му съчувствам. Не зная дали разбираше, че му съчувствам. Постоя на прага, после се обърна заедно с портрета си и се отдалечи бавно. Вървеше бавно, но много бързо се смаляваше. Стъпките му бяха безшумни. Шумеше тихо само жилавата хартия с отпечатъка.
Подир време започна да ме навестява често. Издебваше ме обикновено когато съм сам. Тътреше сломен своя смачкан портрет, без да спира да го приглажда с ръка. Беше нещастен, че не успява да изглади портрета си, да премахне петната и да заличи отпечатъците от гумени ходила по него. Мъртвият, както и портретът на мъртвия бяха на една и съща височина, затова, като го носеше, тъжният човек винаги произвеждаше книжен шум около себе си, защото влачеше портрета по пода.
Понякога той го тътреше подире си. Портретът следваше унило своя водач и двамата имаха вид на китайска джонка в безветрие. Друг път той носеше портрета пред себе си като икона, издигайки в култ собствения си отпечатък, така че трудно бих могъл да кажа кой кого тътреше – дали мъртвият човек портрета си, или портретът теглеше на буксир мъртвия си стопанин. Всеки случай и двамата се появяваха и изчезваха подобно на два много стари йероглифа, скачени един за друг.
В китайската писменост почти всички йероглифи са двусрични, едната сричка обикновено е изображението, другата сричка е произношението. Никога не успях да разбера кое от двете е изображение и кое произношение. При всяко ново появяване човекът и отпечатъкът избледняваха бавно и мисля, че занапред не ще бъда в състояние да разчитам каквото и да било, а ще чувам само шум на оризова хартия. И човекът, и неговият смачкан отпечатък имаха вид на деца, чиито играчки са счупени.
Посещенията на мъртвия китаец извикаха в съзнанието ми една огромна бронзова камила, застанала сред сиви пясъци. Тази камила бях виждал много отдавна, ако не бяха посещенията на китаеца, едва ли бих си я спомнил.Това бе камила от стара фотография. Пред нея стоеше китайско момченце, по панталонки и ризка, босо, потънало до глезени в пясъците. Момченцето гледаше втренчено камилата със своите детски монголоидни очи. Камилата държеше гордо главата си, тя стърчеше високо над момчето и с меланхоличните си монголоидни очи гледаше зад пясъците. Никъде нищо по-безнадеждно и по-самотно не видях в живота си от тази бронзова монголоидна камила и от малкото китайско момченце, потънало до глезени в сивите пясъци, втренчило поглед в нея.
За мен това малко момченце, застанало пред бронзовия кораб на пустинята, постепенно започна да се превръща в символ на човека, изправен пред монголоидните очи на вечността. Зад тях, безнадеждна и безкрайна, се сивееше вълнообразната пустиня. Възможно е и ние с вас да сме там някъде!… Не настоявам!
Всичко разказано дотук се случи през лятото, в топло време, при извърнредно силна активност на слънцето. После дойде мократа софийска есен. Мокротата попи една част от виденията, други останаха като неясни петна по влажни стени. Подир есента настъпи зимата. У нас зимите обикновено идват от север, но през последните години зимите на няколко пъти идваха от югозапад, откъм Италия, и много често се случваше Южна България да бъде засипвана със снежни преспи и да се прекъсват пътните съобщения, докато на север от Балкана владееше нормална зима.
В един зимен ден бях на брега на Малкия Искър, на изток от София. Чаках прелет на диви патици. Споменах по-преди, че при прелета си от север на юг дивите патици, дивите гъски, блатният бекас, бекасините и калугериците, дъждосвирците и червеният ибис се придържат към въздушния коридор за прелет. В много стари времена тук се е очертавала бреговата ивица на голямо езеро. Водоплаващите и блатните птици са се придържали при своя прелет за бреговете на това езеро и ето че сега, подир хиляди години, птиците все още продължават да се придържат за отъпкания от праотците въздушен път към южните морета, към Близкия изток, Индия, Африка или Австралия. За разлика от птиците човекът отдавна е загубил тези свои коридори. Техните стени са порутени и буренясали и той наникъде вече няма да мигрира, освен във въображението си!… И може би някой ден нагоре, към звездния свъд, към тъмната и враждебна вселена!
И тъй, аз стоех при реката, бреговете й бяха бели от снега. Бели бяха и върбите, и тополите от двете й страни. Цялото заснежено поле се белееше. То излъчваше чистота и спокойствие. Далече в дъното сивееха планини, загърнати наполовина в сиви облаци. Залутани снежинки се въртяха из въздуха, танцуваха и падаха леко в краката ми.
Прелетяха бърнета. Стрелях. След изстрела те се повдигнаха нагоре, набраха височина и продължиха полета си на югоизток, към Турция. Върху реката се посипаха сачми. Погледнах там, дето цамбурнаха сачмите, и дълбоко под водата зърнах загадъчна усмивка.
По реката, величествено и бавно, като подводница, се носеше голият и огромен труп на моя космически удавник.
Той изпълваше коритото на реката от бряг до бряг, усмихваше се загледан втренчено през мен, сякаш бях направен от прозрачна материя. Постепенно втренченият му поглед се разми, стана разсеян, лицето започна да се състарява много бързо, да гъбясва и сравнението със скопец натрапчиво нахлу в съзнанието ми.
Докато се изтегляше по течението на реката, това величествено видение ми предаваше или втълпяваше някакви свои мъгляви мисли, без да говори. То изцяло бе потопено във водата и дори и да говореше, нямаше как по мърдането на устата да разбирам неговите думи.
Помня, че в главата ми отново нахлуха шумове. Започнах да долавям плясък на вода и шепот, далечно ехо от далечно сриване на планини, зловещият смях на копринената японска торбичка, стъпките на бягащи йероглифи и дракони. Долових дори усилията на хвърления в клозетната чиния плъх, който се бореше отчаяно да се измъкне отново на повърхността – не е ли от него този плясък на вода?… Удавникът се полуобърна, целият вцепенен.
Тогава видях зеещите рани върху плещите му. Те не кървяха, водата не се обагри в червено от раните.
Трупът се изтегляше величествено между белите брегове на реката. Там, където тя се стесняваше и по краищата я покриваше тънка ивица лед, удъвникът разбиваше с трясък леда.
Гледах всичко туй като хипнотизиран.
Някой започна да шепне вътре в мене, че трябва непрекъснато да се събират трохите на живота. Цялата сиромашия и сухоежбина да се събира, като се скъта всичко и се запази, за да се пренесе през времето. Подобно на Ной, който събра и пренесе през потопа в своя ковчег цялата твар на земята. Благодарение на това животът отново можа да се размножи.
Но ако животът се размножи отново, то той получи ли се? – попитах оня, дето шепнеше в мене.
Той не ми отговори.
Аз и досега не зная дали животът се е получил и ще може ли той един ден изобщо да се получи?
Отнесеното от реката видение ми внушаваше, че трябва старателно да събера разпръснатото и да го пренеса в трюма. Но досега нали все това правех! Нали уж все ноеви ковчези ковях и правих! През целия си живот все това правих, ковчегостроителствах, макар нищо да не успях да пусна на вода! А и не зная дали някога ще се намери някой да надникне в трюма и да прелисти нещо, или само ще хвърли един бегъл поглед и ще побърза да се отдалечи.
„Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег“
ARTday.bg
